От години чакам да задам този въпрос и той бушува у мен. Дължи ми отговора. Ала не мога да го задам. Не и като я гледам такава.
Тя затваря очи.
— Предполагам как се чувстваш — казва. Махва с ръка към своите снимки в рамки — Не разбирам нищо от това. — Тялото ѝ рухва от внезапна и тежка въздишка. — Надявах се… знам, че звучи безсмислено, но се надявах да си продължил напред.
Каква тъмнина пъпли под тези думи. Сякаш не вижда никакво щастие в отказа ми да я забравя. Сякаш дори е способна да си представи алтернатива.
— Мона — питам тихо, — срещна ли някой друг?
Тя клати измъчено глава, сякаш аз правя нещата толкова трудни.
— Тогава защо изобщо не се…
Тя размахва ръце пред главата си. Стига толкова. Не сега.
Ние сме двама непознати. Свързват ни само развалини.
— Е, добре ли е Симон? — пита тя задавено.
Отмествам поглед. От години тя и семейството ѝ имат тайни от мен. А сега ме разпитва за моето.
— Никого не е убил — отговарям.
Мона кима енергично, за да покаже, че това се разбира от само себе си. Брат ми, когото навремето мислеше за толкова неразгадаем, за толкова непредсказуем, сега е същински светец.
— Не знам защо му се нахвърлят така — отбелязвам.
За секунда изражението ѝ става много нежно. Сякаш лоялността ми към Симон е нещо красиво, което опознава наново, изпълнено със смисъл след толкова години раздяла.
— Как мога да помогна? — пита.
Старая се емоцията да не проличи в гласа ми, когато казвам:
— Не знам. Трябва да преценя как е най-добре за Петрос.
Тя се овладява.
— Алекс, готова съм на всичко, за да го видя.
Думите изхвърчат от устата ми светкавично, преди да имам време да се разколебая:
— Тогава искам да го видиш.
— Добре — казва тя и внезапно се изпъва на стола. — Много бих желала.
Все поглежда към радиоколата на Петрос на пода. Червено мазерати със счупена полуоска след сблъсък със средновековен зид. Петрос е написал името си на вратата. Мона не може да откъсне очи от тези няколко надраскани букви.
— Да, много бих желала — повтаря тя по-немощно. Установявам колко много значат тези думи за мен и това ми служи като предупреждение да се отдръпна. След като надеждата идва толкова лесно, със същата лекота ще ме връхлети и разочарованието.
— Не мога да го позволя, преди Петрос да бъде готов — казвам. — А ми е нужно време да го подготвя. Не може просто да се появиш на прага.
Изведнъж тя се смалява, затворена в капана на мълчанието си.
Накрая се изправям и казвам:
— В момента Петрос е у вуйчо ми. Трябва да се връщам при него.
— Разбира се.
Мона се надига. Вече права, изглежда по-силна. Пристяга пуловера около раменете си, прибира стола до масата. На прага се старае да не мърда, оставя ме аз да направлявам сбогуването. Ала мисълта, че си тръгва, ме изпълва с предчувствието за огромна самота. Ако утре сутринта тя се върне във Витербо, ще трябва да крия чувствата си от Петрос. Не бива да му позволя да разбере за случилото се тази вечер.
Колебанието ми се задълбочава, а тя вдига ръка и я задържа във въздуха, сякаш докосва стъклена стена.
— Ето номера ми. — Вече го е написала на листчето, което е в ръката ѝ — Обади ми се, когато двамата с Петрос сте готови.
След като Мона си тръгва, Лео бавно се приближава. Не говори. Завърнали сме се в най-старите селения на приятелството си. Мълчаливо ме изпраща до дома на Лучио.
На прага ме потупва по ръката и ме поглежда многозначително. Вдига ръка до ухото си, сякаш държи телефон, и казва:
— Ако ти се говори.
Но на мен не ми се говори.
Петрос е заспал. Телцето му се е завъртяло на леглото и стъпалата му почти докосват възглавницата. Премествам го и той отваря очи.
— Тате — казва съвсем ясно и после отново се потапя в съня. Целувам го по челото и погалвам ръката му.
Майките в квартала ме питат как успявам като самотен баща. Виждат ме по детските площадки, на срещите, на които бъдещите ученици трябва да се сприятелят, и казват какъв късметлия е Петрос, че ме има. Изобщо не подозират, че съм привидение. Потънал кораб, довлечен обратно на брега от едно момченце, увиснало на катерушките. Бог ми отне Мона, но ми остави Петрос. А сега от нея ме дели само един телефонен номер. Но въпреки това се чудя дали ще имам сили да набера цифрите.
Казвам молитва за Симон и решавам да спя на пода. Но преди да стана, прошепвам в ухото на сина с и:
— Петрос, тя си дойде.
18.
Петрос се събужда на зазоряване. Лучио и Диего още спят, но в кухнята заварваме монахините, които подготвят последната лятна продукция — белят морковите и мият марулите. Явно нямат нищо против да споделят този спокоен час с невръстния Наполеон, който влита сред тях, избутва широките им дрехи като шоумен, появил се иззад завесата, и пита: