Спирам и се вглеждам по-внимателно. Не мислех, че това е открил Уго. Тази проповед е изнесена през 944 г., много преди кръстоносните походи. Което означава, че не католиците са спасили плащаницата от Едеса. Преди първият католически рицар да поеме на поход, православните вече са спасили плащаницата и са я преместили от Едеса. Тогава как сме се сдобили с нея?
Следващата зала е последната. Стените са боядисани в тъмносиво, но когато очите ми привикват, започвам да различавам форми. Лъскави силуети на кораби и армии, на куполи и камбанарии. Силует на древен град нощем, нарисуван с десетина нюанса черно. Няма нищо друго, само една-единствена малка витрина, а зад нея се виждат две врати към съседния коридор. Петрос се втурва да види накъде водят вратите, но те се оказват заключени. Може би тук са държали „Диатесарон“ Отново се обръщам към витрината. Вътре има един-единствен пергамент, написан на гръцки, с кралски на вид червен печат. Датата е 1205 г.
Коремът ми се свива. Поредността е нарушена. Латинските ръкописи на Уго, две галерии по-напред, бяха по-древни от този пергамент. Гръцките ръкописи, които видях току-що, бяха много по-стари 1205 г. обръща посоката. Явно Уго е въвел нещо ново. Различна поредица от аргументи. Освен това 1205 г. е смущаващо близо до събитие в източната история, чийто спомен тази изложба не бива никога, ама никога да разбужда. От табелката до пергамента научавам, че гледам документ от тайния архив на Ватикана. Писмо, изпратено до папата от византийското императорско семейство.
Болка пронизва тялото ми. Има само една причина източният император да пише на папата през 1205 г.
Думите прелитат пред очите ми Крадци. Реликви. Непростимо. Тялото ми натежава като олово, неспособен съм да се извърна. Не може да бъде.
Най-накрая очите ми намират редовете, които сигурно са довели Уго до екстаз, когато е открил писмото, и са го ужасили, когато Симон му е обяснил какво означават.
Откраднали са най-святата реликва. Лененото платно, с което нашият Бог Исус е бил увит след смъртта си.
Вече разпознавам града на стената. Разбирам защо Уго е накарал да го нарисуват в черно. Тъкмо затова беше обезпокоен — заради кръстоносците. Ето как сме се добрали до плащаницата. Не сме я спасили от Едеса. Откраднали сме я от Константинопол.
1204 година е най-злокобната в историята на отношенията между Католическата и Православната църква. Много по-мрачна от годината на нашата схизма, век и половина по-рано. През 1204 г. католическите рицари отплават за Светите земи на Четвъртия си кръстоносен поход. Пътьом обаче спират в Константинопол. Намерението им е да обединят сили с източните християнски армии и заедно с православните си събратя да поведат най-великата религиозна война. Установяват обаче, че православната столица е напълно различна от католическия Запад. По онова време Константинопол е твърдината на християнството. След падането на Рим градът е закрилникът на Европа. Нито веднъж не са го завладявали варварски нашественици, затова между крепостните му стени се намира богатство, непокътнато от хиляда години. Съкровища от древния свят редом до най-превъзходните сбирки на християнски реликви.
Междувременно на запад вече са минали осем века от падането на Древния Рим, осем века на варварски нашествия, чуждестранни владетели и безредие. Ние, католиците, сме били бедни. Гладни. Изтощени. Дължали сме пари за корабите, с които плаваме, и не сме могли да си позволим договор дори за собствената си свещена война. Зърнали богатствата на православната столица, католическите рицари са допуснали най-голямата грешка по време на хилядолетната схизма между нашите две църкви.
Вместо да отплават към Светите земи, те нападат Константинопол. Изнасилват православни жени и избиват православни свещеници. Посичат православни събратя с мечовете си и опожаряват цели квартали от града, заличавайки превъзходната Константинополска библиотека от лицето на Земята. В църквата „Света София“ — „Свети Петър“ на Изтока — католиците качват една проститутка на патриаршеския трон да им попее оттам. И когато императорът не успява да плати огромния откуп, който му искат за свободата на неговия град — дори и след като разтапя златото си, — ние нахлуваме в православните църкви и ограбваме реликвите на Константинопол.
Общото богатство на всички западни църкви днес е само бледо подобие на намиращото се в онези реликварии. Векове наред старите християнски градове на Изтока изпращат най-ценните си предмети в Константинопол, за да бъдат защитени от враговете ни. Армията на императорите ги брани, а патриарсите призовават Бог да ги закриля. Византийската цивилизация се превръща в жизнена опора за несметното религиозно съкровище в своята сърцевина. Която католиците се заемат да плячкосват.