— Този човек няма роднини. Трябва да се погрижа да бъде погребан както подобава.
Фалконе присвива очи. Странно изявление. Ала от свещеник е приемливо.
— Отче, познавахте ли този човек? — пита той.
Симон отговаря едва чуто:
— Беше ми приятел. Казва се Уголино Ногара.
3.
Полицаят отвежда Симон достатъчно далече от мен, за да не чувам разпита, а аз наблюдавам как другите полицаи ограждат мястото с лента. Единият оглежда високата около два метра и половина ограда до пътя, мъчейки се да установи как външен човек е проникнал в градината. Друг се взира в охранителната камера, монтирана отгоре. Повечето служители на ватиканската жандармерия преди са били полицаи в Рим. Установяват, че часовникът на Уго е откраднат, че портфейла му го няма, че куфарчето му е отворено. Продължават обаче да оглеждат, като че ли нещо не се връзва.
Местните хора пламенно обичат Светия отец. Разказват легенди за папи, обикаляли от врата на врата, за да се уверят, че всяко семейство в селото има пиле в тенджерата. Много възрастни жители са кръстени на папа Пий XII, закрилял семействата им по време на войната. Не стените пазят това място, а жителите на селото. Изглежда невъзможно тук да стане обир.
— Оръжието! — чувам да се провиква един униформен.
Стои на входа на някакъв тунел — огромен път, построен от римски император като покрита алея за разходки. Още двама полицаи се втурват към отвора на тунела, насочвани от двама градинари. Чува се мърморене. Нещо голямо се прекатурва. Каквото и да намират полицаите, то не е оръжието, на което са се надявали.
— Фалшива тревога — пролайва единият.
Затварям очи. Потресът плисва като вълна. И преди съм виждал мъртъвци. Ходех в болницата, където Мона беше медицинска сестра, за да миропомазвам болните, да се моля за умиращите. Ала въпреки това ми е трудно да превъзмогна шока.
Приближава се полицай, за да снима следите от обувки в калта. Вече има жандармерия навсякъде в градините. Но аз отново обръщам очи към Уго.
Защо е толкова близък на сърцето ми? Изложбата му ще го направи — вече посмъртно — един от най-известните хора в Рим и мога да твърдя, че имам пръст в това. Спечелиха ме обаче белезите от битките, които бе водил. Очилата, които все не намираше време да поправи. Продупчените му подметки. Стеснителността му, която се изпаряваше, заговореше ли за грандиозния си проект. Дори невротичното му неизлечимо пиянство. Нищо друго на света нямаше значение за него освен изложбата, на която посвещаваше всяка своя мисъл. Нейното бъдеще беше смисълът на съществуването му. Съзнавам, че това е причината да се чувствам така. Уго беше бащата на тази изложба.
Симон се връща, последван от полицая, който го е разпитвал. Очите на брат ми са влажни и безизразни. Чакам го да каже нещо, но вместо него заговаря униформеният:
— Вече може да си вървите, отци.
Ала тъкмо са донесли чувала за трупа. И двамата не помръдваме. Полагат Уго върху чувала и изпъват краищата покрай тялото му. Ципът издава звук като при съдирането на кадифе. Двама полицаи понечват да го отнесат, когато Симон се обажда:
— Спрете.
Мъжете се обръщат.
Симон вдига ръка и казва:
— Наклони, Господи, ухото Си.
Двамата униформени пускат чувала на земята. Всички край нас — полицаи и градинари — свалят шапки.
— Смирено Те моля — продължава Симон, — помилвай душата на Твоя слуга Уголино Ногара, на когото си заповядал да премине от този свят към селенията на покой и светлина. Нека той бъде сред Твоите светци. С помощта на Бог Исус, амин.
Мислено добавям онези две важни гръцки думи, най-кратката и силна християнска молитва.
Кирие елейсон.
Господи помилуй.
Шапките отново са на главите. Мъжете вдигат чувала с трупа. Отнасят го нанякъде.
Усещам болезнена празнота. Уго Ногара го няма.
Когато стигаме до фиата, Симон отваря жабката и опипва вътре.
— Къде са ми цигарите? — пита немощно.
— Изхвърлих ги.
Дисплеят на телефона ми показва, че сестра Елена ме е търсила два пъти. Петрос сигурно се е побъркал от притеснение, само че тук сигналът не е достатъчно силен и нямам връзка.
Симон измъчено се чеше по шията.
— Ще ти купим цигари, като се върнем — уверявам го. — Какво се случи там?
Той издишва през ъгълчето на устата си струйка въображаем дим. Забелязвам как дясната му ръка стисва горната част на дясното му бедро.
— Ранен ли си?
Симон клати глава, но размърдва и намества този крак по-удобно. Лявата му ръка се пресяга към десния ръкав на расото, бръква във френския маншет, който свещениците използват като джоб. Продължава да търси цигарите си.