Кажи ни какво криеше Ногара.
Обзема ме странно чувство. Мисля си за Мона. Болката от загубата на съпругата ми се добавя към ужаса, че мога да изгубя и брат си.
— Монсеньор Минято може да ни помогне — казвам. — Да отидем да го намерим.
Петрос излиза с насрещно предложение:
— Не може ли вместо това да се видим със Симон?
— Може би утре, момчето ми
Долавям сянка на разочарование у него. Но само сянка. Животът е научил това момче да плете защитни мрежи под своите надежди.
Когато стигаме до номер 149, Петрос натиска копчето и Минято ни отваря — пуска ни да се качим на последния етаж.
— Подранили сте, отче — започва той, но после забелязва Петрос зад мен, заеква съвсем лекичко и продължава: — Но… моля, заповядайте… влизайте и двамата.
Кабинетът му се оказва стая в малкия му апартамент. Каноничното право не носи пари и хората в неговото положение често работят и като преподаватели в папските университети или като редактори в църковните издания, водейки достойно съществуване като членове на свещеническата средна класа.
Кабинетът му е оскъдно обзаведен, но красив. Персийският килим, макар и поизносен, е запазил донякъде предишната си изисканост. Духа на помещението носят най-вече рафтовете с правна литература и бюрото — маса от красив дървесен материал с крака в стил рококо, която вероятно е истинска антика. Върху бюрото е поставена задължителната снимка на Минято с Йоан Павел. И двамата — много по-млади.
— Има ли друга стая, в която Петрос да си поиграе, докато ние разговаряме? — питам.
Бузите на Минято пламват.
— Разбира се — отговаря той.
Когато повежда Петрос по коридора, си давам сметка в какво неловко положение го поставям. Кухнята не е достатъчно голяма, за да има вътре маса и стол, а единствената друга стая е спалнята. Мебелирана е оскъдно — разпятие над леглото и малък телевизор на тясна масичка с едно-единствено място.
— Може ли да гледа телевизия? — пита Минято.
— Колко канала имате? — интересува се невинно Петрос.
Монсеньорът му подава дистанционното и отговаря:
— Само колкото се хващат с антена.
Когато оставаме насаме в кабинета му, казвам:
— Монсеньор, тъкмо идвам от музея. Трябва да ви кажа нещо за изложбата на Уго.
Обяснявам му всичко — за недовършената експозиция и откритието, което ще обърне с главата надолу въпроса за притежателя на плащаницата.
— Не бях прав — казвам му. — Секретариатът едва ли се опитва да спре изложбата. Ако изобщо има тяхна намеса, по-скоро биха се постарали тя да се осъществи.
Минято мрачно отбелязва:
— Негово високопреосвещенство — има предвид Лучио — ме осведоми, че отношенията ни с православните са нещо като фикс идея за брат ви.
— Но Уго би направил всичко за брат ми. Достатъчно беше Симон само да го помоли.
Сега, след като го казвам, се питам дали се е случило точно това. Уго се беше опитал да се свърже с мен във връзка с откритието си. Но не се беше обърнал най-напред към Симон. И ако брат ми го е помолил да запази мълчание, вероятно на това се дължаха залите, останали неподредени, и внезапният интерес на Секретариата към причината той да промени намерението си.
Минято пише дълга бележка, после я пъхва в някаква папка.
— Ще се наложи да се върнем към това по-късно — казва той. — Преди това трябва да ви задам няколко важни въпроса. Първо, не знам нищо за местонахождението на брат ви. А вие?
— И аз. Но съм помолил един човек да поразпита. С колко време разполагаме?
— Ако беше обикновен процес, щяхме да имаме седмици, месеци. Но сега всичко се развива смайващо бързо. Надявам се, че разполагаме поне с една седмица. — За мое учудване той се усмихва. — Тъй като имаме развитие от снощи.
Млъква, за да се пресегне към купчина документи, а аз се вкопчвам в думите му. Копнея за добра новина, но се тревожа, че случилото се предишния ден вече ме опровергава.
Минято ми подава отворен плик.
— Досието на брат ви от Секретариата е споменато в обвинителния акт, но така и не съм получил копие от него с веществените доказателства, затова помолих да ми бъде изпратено. Преди един час това пристигна по куриер. — Махва към плика. — Погледнете. Като застъпник имате право да надникнете.
Вътре има един-единствен лист.
Скъпи монсеньор Минято,