За мен е удоволствие да потвърдя получаването на Вашата молба относно личното досие на преп. Симон Андреу. В момента обаче не откриваме исканата от Вас информация в общия архив на Държавния секретариат, поради което не можем да Ви я предоставим.
С най-добри пожелания оставам
Ваш предан в името на Бог,
Обръщам листа, търсейки още нещо.
— Не разбирам.
— Досието го няма.
— Как е възможно?
— Просто някой не иска то да бъде видяно.
Залепям с длан листа върху бюрото му.
— Как да изградим защита, без да сме видели доказателствата?
Минято предупредително вдига пръст.
— Ако досието е изчезнало, и съдията не може да го види.
— Но ако то може да помогне на Симон?
Минято търкулва по устните си стара писалка.
— И аз се запитах същото, но преди двайсетина минути ми се обади секретарят на Трибунала. Оказва се, че досието на брат ви не е единственото изчезнало доказателство.
Очите му искрят, докато побутва към мен копие от обвинителния акт. Средният му пръст е притиснат към един ред от списъка с доказателствата.
— Шегувате се — възкликвам.
С широк жест на другата си ръка Минято казва:
— И видеото от охранителните камери го няма.
Забождам очи в напечатаните думи. Започва да ми се вие свят.
— Не мога да ви опиша колко ме притесняваше този видеоматериал — продължава монсеньорът. — Всяка подробност, противоречаща на показанията на брат ви, би била съкрушителна.
— Но къде е?
— Търсят го, разбира се. Изчезнал е по пътя между Кастел Гандолфо и тук.
Той извива вежди, сякаш в очакване на реакцията ми
— Това е добра новина, нали? — питам колебливо.
Минято се засмива тихо.
— О, да, бих казал. — После усмивката му избледнява. Погледът му става пронизващ. — Отче, бих желал да ви предложа нещо. И ви моля да бъдете откровен с мен.
— Разбира се.
— Мисля, че брат ви има приятел някъде нависоко. Закриля го човек с достъп до веществените доказателства.
— Кой?
— Вие ми кажете. Много е важно да знам кои са приятелите ни.
— Нямам представа кой би могъл да направи такова нещо.
Минято подръпва ухото си и ме гледа в очакване.
— Смятате, че го е направил вуйчо ми ли?
— Така ли е?
Оставам безмълвен.
— Служителите в Кастел Гандолфо не са ли му подчинени? — настойчиво пита Минято.
— Може би. Но той не би могъл да уреди изчезването на досие от Секретариата. Пък и видяхте снощи в какво състояние беше.
Минято свива рамене, сякаш за да каже, че вуйчо ми е умен мъж.
— Храна за размисъл.
Поглеждам към обвинителния акт. След като видеозаписът е изчезнал и служебното досие на Симон го няма, уликите срещу него драстично намаляват. Две трети от тях са се изпарили.
— Все още ли има основания за процес? — питам.
Минято става по-мрачен.
— За жалост, не всички събития от снощи насам са положителни. Вероятно помните, че обвинителният акт споменава съобщение на гласовата поща, оставено в нунциатурата от господин Ногара. Все още не съм прослушал това съобщение, но прокурорът го смята за важна улика срещу брат ви.
— Защо вие още не сте го чули?
— Защото помолих съда за криминологична експертиза, която да потвърди, че съобщението е оставено от Ногара.
— Какво означава това?
— Означава, че се опитвам да спечеля още няколко дни за подготовка. Съобщението вероятно наистина е оставено от Ногара, но…
— Ако е оставено от Уго, няма от какво да се притесняваме. Той и Симон бяха близки приятели.
Минято се смръщва.
— Отче, има нещо нередно в придобиването на тази улика, което ме кара да бъда донякъде предпазлив.
— Какво?
Той плъзва палци по вътрешния ръб на бюрото си. За секунда откъсва поглед от моя.
— Ногара е оставил съобщението на телефона в спалнята на брат ви в посолството. По някакъв начин е направен запис на това съобщение. Изглежда, някой е подслушвал телефона му.
Усещам как целият пламвам.
— Монсеньор…
— Доколкото разбирам — продължава бързо Минято, — това вероятно задълбочава усещането, че брат ви е набелязан, но ви моля да не правите прибързани заключения. Не претендирам, че ми е известно как действа Секретариатът, но е възможно подобни записи да са нещо рутинно. И двамата знаем, че на практика свещениците от Секретариата рядко говорят по обикновени телефонни линии и надали очакват зачитане на личното пространство. Няма причина да се тревожим за това, докато не получим повече информация.