— Монсеньор, трябва да накарате съдиите да отхвърлят гласовото съобщение като улика. Сигурно има някакво правило, недопускащо откраднати доказателства.
— Може и да не е било откраднато. Телефоните на Секретариата са собственост на нунциатурата, както най-вероятно и телефонният секретар, на който е оставено съобщението. Независимо от това обаче съдиите вече се произнесоха по въпроса. Те ще приемат съобщението като доказателство.
Изумен съм.
— Защо?
— Моля ви, не забравяйте, че това не е светски съд. В нашата съдебна система най-високата ценност не е защитата на правата на обвиняемия, а търсенето на истината. Всяка информация с доказателствена стойност, дори да е придобита незаконно, ще бъде разгледана от Трибунала.
— В такъв случай — кипвам аз — какво още могат да причинят на Симон? Каквото пожелаят? Наистина ли смятате, че всичко това е нормално?
— Нито един процес за убийство в каноничен съд не е нормален.
— Кой е направил записа?
— Уверявам ви, че се опитвам да науча.
Майкъл ми каза, че преди да го пребият, до летището го проследили свещеници от нунциатурата. Твърде много нишки водят обратно към Секретариата.
— Моля ви — привежда се напред Минято, — оставете това на мен. Засега има само още едно нещо, което трябва да обсъдим. Както ви споменах снощи, защитата може да предложи лица, които да свидетелстват под клетва, макар че Трибуналът не е задължен да изслуша показанията им. И тъй като свещеническият сан на брат ви е изложен на опасност, се надявам да убедим съдиите да допуснат хора, които да свидетелстват в негова полза. Ще ви бъда много признателен, ако ми изготвите списък. Колкото по-внушителен, толкова по-добре.
— Майкъл Блек — изстрелвам тутакси.
— Кой? — размахва писалката си той.
— Отец Майкъл Блек.
— Съветвам ви тези свидетели да бъдат поне епископи.
— Той не е свидетел в полза на брат ми. Бил е заплашен от същите хора. Пребили са го.
Изваждам снимката от портфейла си и му я давам.
Минято внимателно я разглежда.
— Къде е този човек сега? Трябва да говоря с него.
— Работи в същата нунциатура като Симон, но в момента се е покрил.
— Как да се свържа с него?
Имам мобилния му номер, но ако Минято го потърси директно, Майкъл ще реши, че съм го предал.
— Нека първо аз да поговоря с него.
Казал е на нападателите си къде е резервният ми ключ. Дължи ми нещо повече от обаждане по уличен телефон.
— Ако Блек ще дава показания, трябва да се върне в Рим възможно най-скоро.
— Ще го уредя.
Той кимва и съгласието му въздейства успокоително на нервите ми. Нараняванията на Майкъл, изглежда, са постопили враждебността към моите тревоги. Преглеждаме кратък списък на свидетели в полза на брат ми, вероятно изпратен на Минято от Диего, но аз продължавам да мисля за Майкъл. Неговите показания може да накарат жандармерията да преразгледа теорията си за проникването с взлом. А в този случай съдът вероятно ще се нуждае само от още едно доказателство.
— Монсеньор — казвам, — трябва да ви кажа още нещо. Според мен Петрос е видял човека, нахлул в апартамента ни.
Изражението му се променя. Доброто му настроение се стопява без остатък.
— Говорили сте с него за това?
Долавям съвсем лек намек, почти предупреждение, задето Петрос изведнъж си е спомнил нещо толкова удобно.
— Не съм му казал нито дума. Помолихте ме да поговоря с домашната ни помощница и така разбрах.
Минято се смръщва.
— Синът ви е малко дете. Не бива да стоварваме върху него подобна тежест. — Опитва се да се усмихне добронамерено. — Засега градим защитата си доста добре, но съм ви признателен, че го споменахте.
Изведнъж ми става неловко. Минято размества документите си.
— Е, продължавайте да търсите брат си. Обадете ми се, ако чуете нещо.
Това ме изненадва. Той вече е излязъл зад бюрото си, за да ме изпрати.
— Добре, монсеньор. Благодаря ви.
Усещам, че Минято ме наблюдава, докато отивам да взема Петрос. Преценява ме. И после, на прага, ми казва нещо, което никой друг не ми е казвал:
— Вуйчо ви беше най-умният човек в семинарията. И вие много ми напомняте на него.
— Така ли?
Той притиска ръката ми между дланите си.
— Но ви моля да ме чуете. Отсега нататък и двамата трябва да оставите тази работа на мен.
20.
Завеждам Петрос в парка да си поиграе, докато аз се опитвам да асимилирам новините. Чудя се дали Минято осъзнава важността на откритието на Уго — до каква степен то може да навреди на взаимоотношенията ни с Православната църква. Припомням си първия разговор, който проведохме със Симон и Лучио след смъртта на Уго, и за нищо на света не мога да проумея поведението на брат ми. Той настояваше изложбата да не се променя. „Диатесарон“ да не замества плащаницата като главен експонат. Но изложба, организирана около „Диатесарон“, щеше да реши всичките му проблеми. Щеше да прикрие истината за 1204 г. и да даде възможност той да помъкне цяла орда православни свещеници през залите, без да оскърби никого. Дори след като Лучио упълномощи Симон да довърши подреждането на изложбата, той не е премахнал последната зала. Трябваше само да премести няколко витрини и да боядиса стените. Би могъл да заличи целия финал.