Гледам как Петрос се катери на едно дърво. Сяда на извивката на голям клон и се обляга. Забелязва, че го наблюдавам, усмихва се и ми маха. Питам се какво ли е вдъхновило Минято да ми каже, че приличам на вуйчо си. Дали фактът, че съм склонен да помоля Петрос да разпознае човека, който го беше уплашил толкова.
Връщаме се по обиколен път до палацото на Лучио, като се отбиваме в подготвителното училище, за да може Петрос да си поиграе с момчетата, останали тук през ваканционната седмица между летния и есенния срок. Започват импровизиран футболен мач на пръстта пред общежитието, а аз оставям бележка на отец Витари, директора на подготвителното училище, в която му обяснявам, че семейни дела може да ми попречат да ходя на работа. Поддържам добри отношения с момчетата, затова администрацията вероятно няма да възрази.
Връщам се и едно от децата пристъпва напред. Изглежда, ме е чакало.
— Отче, искаме да ви питаме нещо.
Учителите му казват Джорджо Фукльото. Къдравата черна коса виси покрай ушите му на мокри гроздове. Роднина е на епископ от Ватикана, затова се мисли за нещо повече от съучениците си.
— Да?
Другите момчета са се напрегнали. Някои са заболи поглед в обувките си. Едно от тях смушква Джорджо с лакът, но той не му обръща внимание.
— Вярно ли е, отче Андреу? — пита Джорджо. — Това за брат ви?
Стисвам зъби. Внезапно кожата ми настръхва.
— Откъде го чу?
Джорджо махва към цялата група ученици.
— Всички го чуха. Интересува ни дали е вярно.
Петрос се озърта и се чуди какво е това мълчание.
Трябва да овладея положението, преди да стане неудържимо. Моля ги с поглед да не казват нищо повече. Държат в ръце сърцето на Петрос.
Най-голямото момче, добросърдечен грубиян на име Шипио, се привежда напред и сянката му пада върху Джорджо. Другите момчета се споглеждат и, изглежда, се разбират да мълчат. Но очите им са любопитни. Джорджо не лъже. Те искат да разберат.
Сключил съм споразумение с учениците си. Преподавам им трудни истини за свещените текстове, без да ги разкрасявам и да ги правя лесни за преглъщане. Честността е нашата разменна монета. Ала те са още деца. Не мога да обсъждам Симон с тях.
— Съжалявам, но не можем да говорим за това.
Но въпреки това те чакат. Аз съм свещеникът, с когото разговарят за видеоигри и момичета. За по-голямата сестра на едно момче, която едва не загинала в автомобилна катастрофа тази пролет, и за по-малкия братовчед на друго, който страдал от вроден недъг. След като им е позволено да питат дали Исус наистина е ходел по вода и дали папата наистина е непогрешим, със сигурност може да питат и това.
— Много е лично — казвам. — Не е уместно.
— Значи сигурно е истина — изсумтява Джорджо.
Давам си сметка, че сме се оказали на кръстопът. Тези момчета са пристигнали от цяла Италия, за да живеят между стените на Ватикана и да помагат при богослужението в папската базилика.
Но в съзнанието им може би най-силно ще се запечата онова, което ще им кажа сега, в прахта пред това общежитие.
— Седни — нареждам на Джорджо, но той се колебае. — Моля те.
Момчето сяда на земята.
— Всички седнете.
Мислите ми препускат напред, очертават рамка в съзнанието ми. Формата на онова, което ще кажа. Знам какво е посланието. Копнея да го изрека. Въпросът е как.
— Един човек е изправен пред съда — започвам. — Обвинен е в нещо ужасно. Има свидетели, които твърдят, че го е извършил, но човекът не обелва нито дума. Отказва да предприеме каквото и да било в своя защита. Затова най-близките му приятели губят вяра. Изоставят го. — Давам им време да осмислят думите ми — Историята е позната на всички ви. Това е историята за Исус пред съда.
Няколко момчета кимват.
— Невинен ли е бил изправеният пред онзи съд? — питам.
— Да — отговарят момчетата до едно.
— Е, каквото и да ми говорят за брат ми, аз знам истината. И нищо не може да промени убеждението ми, каквито и доказателства да твърдят, че имат хората.