Очите им искрят от тези нови идеи. За един кратък миг съм се превърнал в чародей. Нека обаче да проверим дали е така.
— Затова „Диатесарон“ се проваля — продължавам, — защото, когато сплетем четирите евангелия в едно, създаваме нещо различно. Губим истината, съществуваща самостоятелно във всеки евангелски разказ. С други думи, очевидците имат свои представи. Свои мотиви. Пък и не всичко, което чувате или четете, е факт. Църквата също има какво да каже по въпроса. Можете ли да се досетите какво според църковните закони трябва да направи един съдия, когато свидетелите се разминават в показанията си? Според вас трябва ли да обедини показанията им в едно?
Покорени от логиката ми, момчетата единодушно клатят глава, без да се замислят.
— Не, разбира се — казвам. — Това очевидно би било грешка. Затова какво изисква каноничното право от съдията? Да прецени всяко сведение само по себе си и с помощта на добрата си преценка да реши къде е истината. Не бива да приемате всичко за чиста монета. — Старая се да не хвърлям гневни погледи към Джорджо. — И никога не бива да вярвате на слухове, които предполагат най-лошото за един почтен човек. Защото, както ни учат евангелията, може да осъдим невинен човек.
Придружавам това изречение с многозначителен поглед. Някои от по-малките момчета може и да не разбират за какво говоря, но по-големите знаят. Едни добиват смирен вид. Други кимат, като че ли приемат довода ми. Но ето че Петрос най-неочаквано избухва в сълзи.
Джорджо седи до него и инстинктът ми подсказва първо, че е казал нещо, което да разстрои сина ми.
Петрос се втурва разреван към мен, аз го вдигам на ръце и го питам:
— Какво ти каза той? Какво има?
Но точно когато се каня да се обърна към Джорджо, забелязвам нещо в далечината. Самотна фигура на алеята. Неподвижна, почти скрита зад една статуя в градината. Тя ни наблюдава.
Замръзвам. Докато поемам Петрос в обятията си, я виждам как закрива уста с ръце.
Проследила ни е до тук. Не е успяла да се сдържи. Имала е нужда да зърне сина си.
— Достатъчно, момчета — казвам със слаб глас. — Моля ви, сега си вървете по стаите.
Някои от тях се обръщат да погледнат какво е при влякло вниманието ми, но Бруно ги повежда и те се изнизват към общежитието.
Опитвам се да разбера какво е направила Мона. С какво е разплакала Петрос. Недоумявам как така е нарушила уговорката ни.
Очите на Петрос са ококорени и изцъклени. Прошепва ми нещо в ухото. Отначало не схващам.
— Какво има? — питам. — Какво не е наред?
Той диша учестено. Думите му звучат накъсано.
— Джорджо каза, че Симон е в затвора.
Вдигам поглед. Джорджо вече се е изпарил.
— Не е вярно — увещавам го. Притискам го към себе си, сякаш за да изцедя отровата. — Джорджо не знае какви ги говори.
Но Петрос проплаква в ухото ми:
— Джорджо каза, че Симон е убиец.
— Той лъже, Петрос. Знаеш, че това не е истина.
Мона се приближава, когато момчетата се пръсват.
Лицето ѝ е измъчено. Вижда, че Петрос плаче. Отпъждам я с ръка, но тя вече е спряла. Разбира.
— Не обръщай внимание на Джорджо — прошепвам на Петрос. — Той просто се опитва да те разстрои.
— Искам да видя Симон.
Потърквам челото си в рамото му.
— Не може.
— Защо?
— Помниш ли какво каза той, преди да тръгне? И ти какво му обеща?
Петрос кимва, но е нещастен.
Дори докато го държа в обятията си, си представям как момчетата разпространяват новината. Колко ли души в страната са я научили?
Мона е на трийсетина метра и все още ни наблюдава. Би трябвало да съм ѝ ядосан. Няма работа тук, заедно взехме решението. Разбирам обаче неустоимия порив, който я е довел. За миг погледите ни се срещат над рамото на Петрос. Тя кръжи около върха на хълма като видение. След това вдига ръка във въздуха, за да ми покаже, че си тръгва.
Пускам Петрос на земята и му предлагам да го заведа да изпие една портокалова фанта. По-безопасно е да излезем извън очертанията на града, отколкото да останем тук, където всеки срещнат може да знае за Симон.
Но Петрос отговаря:
— В палацото на вуйчо има портокалова фанта. Искам да се върнем там.
На неговата възраст това беше най-страшното място за мен.
— Сигурен ли си? Не искаш ли да отидем някъде другаде?
Той клати глава.
— Искам да играя карти с Диего.
Обвива бедрата ми с ръце и ги стисва.
— Добре. Тогава ще отидем там.
Петрос измъква футболната си топка изпод храста, за да я отнесе у дома. И той като всички момчета е написал името си по цялата топка от страх да не я изгуби. Няма представа колко съм объркан. Как всичко, което ми е познато от толкова отдавна, се е преобърнало с главата надолу. Мона е толкова близо, а Симон е толкова далече.