— Да тръгваме — подканям го и посочвам палацото на Лучио на върха на хълма. — Хайде да се надбягваме до там.
21.
Чудесата на детското съзнание. Когато играта на скопа с Диего увлича Петрос, той напълно забравя за Джорджо.
— Всъщност къде е Симон, тате? — пита ме той само веднъж, без да откъсва поглед от картите си.
— Разговаря с едни хора за изложбата на господин Ногара.
Петрос кима, сякаш това му се струва важно.
— Диего, ще раздадеш ли пак? — пита той.
Докато играят, звънвам на Лео, за да проверя дали е научил нещо за Симон.
— Дай ми един час — казва той. — Мисля, че надушихме някаква следа.
Докато го чакам, ми хрумва нещо. Решавам да се вмъкна в спалнята на Симон и да проверя какво е оставил там.
Стаята е почти гола. Бюрото и нощното шкафче са празни. Портфейлът и мобилният телефон вероятно са били у него, когато го отведоха. Старият калъф за дрехи на татко виси самотен в дрешника. За него е забодена бележка с почерка на Диего, която осведомява Симон, че е забравил калъфа в служебния седан, който го е докарал от летището. Брат ми, изглежда, не е докосвал калъфа, но в едно от външните джобчета намирам кафява книжка със златната емблема на папската тиара и ключове. Отдолу пише PASSEPORT DIPLOMATIQUE. Отварям пас порта.
На дясната страница има снимка на Симон с расо. С червено са отпечатани думите SEGRETERIA DI STATO — RAPPORTI CON GLI STATI. Държавен секретариат — отношения с държавите. Очите ми се плъзгат към ръкописния калиграфски надпис на латински.
Преп Симон Андреу, секретар втори ранг, Държавен секретариат. Този паспорт е валиден за пет години — до 1 юни 2005 г.
Отдолу се мъдри подписът на държавния секретар: Кард. Боя.
Разлиствам страниците до местата за визите, за печатите на влизане и излизане от страните. Нищо изненадващо. България, Турция и Италия. Нищо друго. Дори датите съвпадат с посещенията, които си спомням.
Продължавам да тършувам. В един от вътрешните найлонови джобове на калъфа за дрехи е календар-бележникът на Симон. В него е пъхнат плик, адресиран до брат ми с познат почерк. Клеймото е отпреди три седмици. Уго е изпратил това на Симон в нунциатурата само няколко дни преди да напише последния си имейл до мен.
Писмото е на лист за църковна проповед — с празна колонка отляво, където свещеникът записва откъсите от евангелията, по които ще проповядва. Дадох на Уго цяла пачка такива листове, за да може по-лесно да сравнява редове от евангелията. Този конкретен лист, изглежда, е използван тъкмо за тази цел, макар да оставя впечатлението, че Уго е грабнал първото, което му е било под ръка.
Защо ли, питам се.
Отзвукът от гласа на Уго предизвиква глухо туптене дълбоко в гърлото ми. В това писмо той е жив. Развълнуван, нетърпелив, преливащ от очаквания. Последният имейл, който ми изпрати, звучи спешно и тревожно, но тук не се усеща нищо такова. Симон явно е махнал споменатото от Уго доказателство, но и останалото е достатъчно.
Значи е вярно: Уго е направил важно откритие. Странното е, че според писмото го е направил благодарение на моите уроци и на собствената си работа по „Диатесарон“, макар че дори аз не знаех за него. Несъмнено беше установил, че сме откраднали плащаницата през 1204 г. — макар да ми е трудно да си представя как е стигнал до този извод, сравнявайки редове от евангелията на листове за проповеди. А и той, изглежда, не е разбирал колко смазваща ще бъде за аудиторията му 1204 година. Как цената на неговия ентусиазъм да докаже, че плащаницата е по-древна, отколкото сочи радиовъглеродното датиране, е възраждането на една стара отровна омраза. Не се налага да гадая как е реагирал на новината брат ми. Нищо чудно, че доказателството на Уго вече не е в този плик. На мястото на Симон сигурно и аз щях да се изкуша да го изхвърля. Може би затова Уго звучеше толкова разстроен в последния си имейл до мен, изпратен само четири дни по-късно: Симон тъкмо му е бил обяснил каква бомба със закъснител е 1204 година и каква буря ще предизвика, ако покаже откритието си. Може би Уго е искал второ мнение от източен свещеник като мен.
В това писмо има и по-големи изненади. Майкъл Блек е прав: Симон е поканил православни свещеници в Рим. Изглежда, Уго е знаел за това — споменава пътуванията на Симон и жеста, който трябва да бъде направен към православните на предстоящата среща. Най-странен от всичко е намекът в последните редове, че Майкъл се е присъединил към него и Симон в съвместната им работа. Оказва се, че единственият човек с принос към изложбата на Уго, който не е запознат с тези уговорки, съм аз.