— Майкъл — казвам развълнувано на гласовата му поща, — обажда се Алекс Андреу. Звънни ми, моля те. Трябва да поговоря с теб за Румъния. — Спомням си какво ме помоли Минято и добавям: — Симон е загазил. Нуждаем се от помощта ти. Моля те, звънни при първа възможност.
Оставям му номера си, но не споменавам, че се налага да пристигне в Рим. Твърде рано е за това, въпросът е по-деликатен, отколкото съм съзнавал. Ако Майкъл е работел с брат ми само преди броени седмици, какво се е случило на летището, та всичко се е променило? Майкъл ми звучеше силно враждебен към Симон по телефона и побърза да изтъкне колко виновен е брат ми за нещата, които всички ние сме изстрадали.
Диего се връща и носи лаптопа си като отворена книга между дланите си.
— Ето го графика.
— Това ли е всичко? Сигурен ли си?
Той кимва. Странно: Казина е празна цяло лято.
— Кога ще е следващото заседание на Папската академия? — питам.
— Следващата седмица пристига работна група, която ще обсъжда конфликтите в международни води — отговаря Диего.
Това е много след датата на откриването на изложбата на Уго. За всеки случай питам:
— Имаш ли списъка на присъстващите?
— Мога да го получа утре.
— Благодаря, Диего.
Той тъкмо излиза, когато телефонът ми звънва.
— Отец Андреу? — пита гласът.
Минято. Звучи тревожно.
— Всичко наред ли е? — питам.
— Току-що научих… Процесът започва утре.
— Моля?
— Не знам откъде идват тези заповеди, но трябва веднага да намеря брат ви.
22.
Диего се съгласява да наглежда Петрос, а аз незабавно тръгвам към казармата на швейцарската гвардия. Но с Лео едва не се сблъскваме на стълбите на палацото на Лучио.
— Ела, имам нещо за теб — казва той. — Последвай ме. Вече е късен следобед. Гневната жега на римското лято обгаря расото ми. Не проумявам как Лео е дотичал с пълна униформа, с барета в ръка и три килограма ленти, привързани към тялото му с каишки и върви. Но въпреки това ме подканя да побързам.
— Сменят се постовете — обяснява. — Трябва да пристигнем преди него.
— Преди кого? — питам.
— Просто побързай.
Прекосяваме половината държава и най-накрая се озоваваме почти пред портата на „Света Ана“ — граничния пункт, през който от Рим влизат служители и жители като мен. Тук е източният край на папския дворец — тромавата кула на Банката на Ватикана, която в този час хвърля издължена сянка. Спираме точно преди да стигнем до нея.
Срещу крепостната стена се намира толкова уединено крило на двореца, че дори местните жители не го виждат. Там живее Йоан Павел. Всяко превозно средство, което се опитва да стигне до неговите покои, трябва да мине през охранявана порта на около двеста метра западно от тук, покрай тунелите и постовете, да прекоси охранявания вътрешен двор на Секретариата и да влезе в частен двор срещу мястото, където стоим сега двамата с Лео — двор зад заключена дървена порта. Не знам какво следва нататък, тъй като никога не съм влизал тук. Но преди сто години част от Ватикана близо до двореца била окупирана от вражески войници, затова се наложило папа Пий X да пробие тунел в зида на този вътрешен двор до мястото, където сега стоим с Лео.
Днес този тунел е най-слабото място в сигурността на папата. В него е поставена желязна порта, където денонощно има пост на швейцарската гвардия. Сигурно идваме да се срещнем с някой от тези гвардейци.
— Насам — махва ми Лео към тунела.
Вътре е тъмно и хладно. Надничам нагоре по стълбите. Върху решетката на металната порта се очертават силуетите на четирима мъже. Лео протяга ръка, за да ме спре. Чакаме в тъмното.
Над нас се разменят две двойки гвардейци. Когато сменените постови слизат, Лео казва:
— Да поговорим за минутка, ефрейтор Егер?
Двамата гвардейци застиват на място.
— За какво? — пита първият остро.
— Това е отец Андреу — пояснява Лео.
Светва фенерче. Лъчът му плъзва по лицето ми. Мъжът, който сигурно е ефрейтор Егер, се обръща към Лео и казва:
— Не, не е.
За кратко мярвам лицето му на отразената от фенерчето светлина. И разпознавам името. Разбирам защо ме е довел Лео.
— Вие мислите за брат ми Симон — пояснявам. — Аз съм Алекс Андреу.
Продължително колебание.
— Симон ви е брат, така ли?
Преди шест години, когато един гвардеец се самоуби в казармите със служебното си оръжие, Симон доброволно предложи да консултира всеки друг гвардеец, когото смятат за застрашен. Командващият офицер посочи Егер. Брат ми работи с него повече от година и според Лео Симон е единственият човек в тази държава — освен Йоан Павел, — когото Егер би защитил.