— Снощи — подема Лео — жандармерист от поста до железопътното депо видял отец Андреу да влиза в кола пред Двореца на губернатора. Твърди, че колата потеглила към базиликата. Не завила надясно към портата, затова според него е поела наляво към Пиаца дел Форно.
Това трябва да е колата, откарала Симон под домашен арест.
— Капитан Лустенбергер ми каза — продължава Лео, — че ти си бил на първата порта снощи. Така ли е?
Егер кимва.
— Значи, ако колата е дошла през Пиаца дел Форно, а ти си бил на първата порта, трябва да е минала покрай теб.
Егер се обръща към мен.
— Не ви познавам. И не съм виждал отец Симон в никаква кола.
— Ей — тупа го по гърдите Лео, — казвам ти, че е бил в онзи автомобил. Видя ли го или не? Трябва да е станало към… — Вади листче от джоба си и го осветява с фенерчето си. — Към осем вечерта.
— Имаше една кола към осем или… седем — казва Егер.
Лео ме поглежда.
— Добре, къде спря?
Знам какво си мисли Лео, затова го изричам:
— Към стария затвор ли отиваше?
Когато Ватиканът станал самостоятелна държава, папата построил затвор с три килии във вътрешния двор. От време на време държали в него по някой крадец или нацистки военнопленник, но напоследък го използват като склад. Ако човек издирва Симон, никога не би го потърсил там.
— Може би трябва просто да погледнеш справката — казва Егер.
— Погледнах я, Егер — скръцва Лео със зъби — И понеже не си записал никакво превозно средство да е минавало през портата, те питаме дали колата спря във вътрешния двор до затвора.
— Ефрейтор — намесвам се, — Симон ти помогна. Моля те, помогни му и ти.
Опитвам се да срещна очите на Егер, вперил поглед в черните кули. Симон все избира заблудените овце.
— Колата не спря във вътрешния двор — тихо отговаря Егер. — Мина през портата.
— Влезе в двореца? — избухва гневно Лео. — Тогава защо, по дяволите, не е записано в справката?
Главата на Егер бавно се завърта.
— Защото направих каквото ми казаха.
Лео сграбчва Егер за униформата, но аз го дръпвам назад и прошепвам:
— Това означава, че ще е записано в другите справки, нали?
Лео не откъсва поглед от Егер.
— Не. Проверих всички справки, в нито една не пише за колата. Е, какво се опитваш да ни кажеш, ефрейтор?
Обаче аз го прочитам в очите на Егер — магията е развалена. Той няма да ни помогне повече.
— Лео, вярвам му — прошепвам.
Лео стисва с ръка челюстта на Егер и казва:
— Обясни ми как е възможно кола да мине през три поста и нито веднъж да не бъде записана.
В този момент се обажда партньорът на Егер:
— Прекаляваш, ефрейтор Келер.
Разхлабва хватката на Лео и дръпва партньора си. Лео им препречва пътя, като блокира отвора на тунела, но аз усещам, че няма да получим повече информация. Вероятно сме стигнали до нещо по-голямо от Егер.
— Пусни ги — прошепвам на Лео. — Даде ми необходимото. Оттук нататък аз поемам нещата.
След като оставям Лео на поста му до площад „Свети Петър“, започвам да криволича по една пътека, която знам още от дете. Между площада и ватиканското селище има ивица ничия земя, където от векове се издигат и разрушават стени заради променящите се граници между частно и обществено. В рядко посещавания мрак зад колонадата на Бернини има тесни пролуки там, където се засрещат зидовете. Шмугвам се обратно в нашето селище и се запътвам към едно забравено място.
От много години работата на вуйчо Лучио е тихомълком да разрушава исторически забележителности между нашите стени. Държавата ни с население петстотин човека приютява хиляда и петстотин приходящи служители и десет хиляди туристи дневно, затова печалният факт е, че се нуждаем от места за паркиране повече, отколкото от древни руини. Първото място, което получи такова отношение, беше вътрешният двор на „Белведере“ На мястото, където през Ренесанса папите организирали турнири и кориди, сегашните служители в двореца паркират своите фиати и веспи. След това дойде ред на римски храм във вътрешността на най-старата ни църква, който Лучио превърна в подземен паркинг с двеста и петдесет места. Неотдавна разкопахме вила от втори век, за да намерим място за още осемстотин автомобила и сто туристически автобуса. Когато хората видяха камиони за смет да напускат нашата територия, натоварени с натрошени древни мозайки, надигнаха вой. Но прадядото на всички паркинги е този, към който съм се запътил сега. През 50-те години ивица земя между Ватиканските музеи и моята жилищна сграда била разкопана, за да се построи паркинг за автомобилите на папата. Съвсем плитко в изкопа работниците открили трупа на секретаря на римски император с неговата писалка и мастилница. Гробът му се превърнал в автопарк, където се разположил сервизът на папските автомобили. Мястото прилича на бомбоубежище, тъмно и ниско, със засадени на покрива дървета. Единственият вход се отключва за по няколко секунди, когато влиза или излиза кола. Слънцето не е залязло, но улицата е толкова ниско долу, че всичко гъне в сянка. Под вратата се процежда моторно масло и паважът лъщи като хромиран на електрическата светлина.