Завъртам ключа. Когато фиатът запалва, се привеждам напред и целувам броеницата, която Мона окачи на огледалото за обратно виждане преди много време.
— Скоро ще си бъдем у дома — казвам. — Разкажи ми, когато си готов да говориш.
Той кимва, но не продумва. Барабани с пръсти по устните си, зареял поглед към мястото, където Уго е изгубил живота си.
Сигурно щяхме да пристигнем в Рим по-бързо, ако прекосявахме Алпите на слон. Старият фиат на баща ми е сдал багажа. В днешно време има косачки с повече конски сили. Скалата на стереото на колата е ръждясала на 105 FM, радиото на Ватикана, което предава молитвите на Светата броеница. Симон сваля броеницата от огледалото и започва да отмята зърната. Гласът по радиото казва: Тогава Пилат, като искаше да угоди на тълпата, Иисуса бичува и предаде на разпятие. Тези думи са знак да подемеш обичайните молитви — „Отче наш“, „Радвай се, благодатна Марийо“ и „Слава на Отца“ — и Симон потъва във вглъбение.
— Защо някой би го обрал? — питам, неспособен да понеса тишината.
Уго не притежаваше почти нищо, което да си заслужава да откраднеш. Носеше евтин часовник. И портфейл, чието съдържание надали щеше да стигне за билет до Рим.
— Не знам — отговаря Симон.
Виждал съм Уго с пачка пари само веднъж, когато беше обменил валута на летището след някакво делово пътуване.
— С един и същ полет ли дойдохте? — питам го.
И двамата работеха в Турция.
— Не — отговаря Симон отнесено. — Той се прибра преди два дни.
— Какво правеше тук?
— Подготвяше изложбата си.
— Но какво е търсил в градината?
— Не знам.
По тукашните възвишения в италианската територия край папските владения има няколко музея и археологически находки. Възможно бе Уго да е правил проучвания или да се е срещал с друг куратор. Но когато се е разразила бурята, е бил принуден да потърси подслон.
— Вилата в градината — отбелязвам. — Може би се е запътил натам.
Симон кимва. Гласът по радиото продължава: … и сплетоха венец от тръни, наложиха Му го на главата и Му дадоха в дясната ръка тръст; и като заставаха пред Него на колене, присмиваха Му се и думаха: радвай се, Царю Иудейски! Започва следващият цикъл молитви и Симон го проследява, оставяйки по малко кал върху зърната, които отмята с палец. Никога не е бил суетен, но винаги се носи спретнато и чисто. Сега калта засъхва по кожата му и той се взира в бучиците, полепнали по броеницата.
Помня как двамата седяхме така малко след раждането на Петрос, в нощта, когато закарах Симон на летището за първото му назначение в чужбина. Той слушаше радиото, наблюдаваше как самолетите прелитат над главите ни и оставят след себе си бели дири, подобни на ангели. Брат ми беше убеден, че дипломацията е богоугодно дело и че религиозната омраза умира на масата за преговори. Когато прие поста в България, където по-малко от един на сто човека е католик, вуйчо Лучио се завайка и каза, че това е все едно Симон да работи в Израел за лобито на производителите на свинско. Но четирима от петима българи са православни християни, а още от пътуването си до Атина брат ми беше решен да работи за обединението на двете най-големи църкви на света. Идеализмът открай време беше най-големият грях на Симон. Свещениците в Държавния ни секретариат получават повишенията си по график — епископ след десет години, архиепископ след двайсет, което обяснява защо толкова много от сто и петдесетте кардинали на света са бивши служители на Секретариата. А онези, които не са били повишени, обикновено са станали жертва на добрите си намерения. Както го предупреди тогава Лучио, един махараджа е длъжен да избира дали да предвожда народа си, или да чисти след слона си. Според тази метафора Мона, Петрос и аз бяхме слонът. Симон трябваше да се отърве от нас, преди чувството му за дълг да забави издигането му.
След това Симон замина на работа в Турция и Бог му подхвърли нова благотворителна кауза — Уго Ногара. Заблудена овца. Ранима душа, която се бореше да осъществи шедьовъра на своята кариера. Затова си представям какво изпитва брат ми в този момент. Агония, не много по-различна от онова, което бих изпитвал аз, ако нещо се случи с Петрос.
— Уго е на хубаво място — напомням му.
Тази убеденост помогна на две момчета да преживеят смъртта на родителите си. Отвъд смъртта е животът, отвъд страданието — покоят. Ала Симон е разтърсен твърде силно, за да асимилира смъртта на Уго. Вместо да отмята зърната на броеницата, той само я стиска в ръка.