— С какво да ви помогна, отче? — пита мъжът, който ми отваря, когато почуквам.
Облечен е с униформата на ватикански шофьор: черни панталони, бяла риза, черна вратовръзка.
— Търся Нарди — отговарям.
Той потрива тила си, като че ли идвам в много натоварено време. Като че ли прелатите, които се обаждат, за да бъдат возени с тези коли, не се приготвят за сън сега, когато късният следобед се превръща във вечер. Нощната смяна тук, изглежда, съществува само заради зловещите спешни случаи, свързани с напредналата възраст на висшия клир.
— Съжалявам, отче — отговаря той, — бихте ли дошли по-късно?
— Важно е. Моля ви, помолете го да се покаже.
Човекът хвърля поглед през рамо. Дали пък няма посетител. Понякога приятелките на шофьорите ги посещават по време на нощните смени.
— Почакайте. Ей сега ще поверя дали е тук.
Минава малко време. Вратата отново се отваря и Джани Нарди излиза.
— Ал?
За последен път съм виждал Джани преди повече от година. Старият ми приятел е понапълнял. Ризата му е смачкана, а косата му е прекалено дълга. Целуваме се по бузите и прегръдката ни е по-продължителна, отколкото би трябвало, след като сме се поотчуждили.
— По какъв повод? — казва той и се озърта, сякаш очаква да види цяла кавалкада.
— Може ли да поговорим някъде на четири очи? — питам.
— Разбира се. Последвай ме.
И понеже Джани не пита повече за причината, вече съм сигурен, че е научил за Симон. Качваме се на оградената с дървета тераса върху гаража.
— Съжалявам, Ал — подема той, преди да съм казал и дума. — Трябваше да се обадя. Как сте с Петрос?
— Добре. Ти как научи?
— Шегуваш ли се? Жандармерията не ни оставя на мира. — Посочва с пръст надолу. — И в момента трима са в паркинга ми и разпитват.
Значи затова не са ме пуснали вътре.
— За какво разпитват?
— За някаква алфа, която изтеглили на буксир от Кастел Гандолфо. На техния наказателен паркинг е.
Уго караше алфа ромео.
— Джани, нуждая се от помощта ти — признавам му.
Като деца бяхме първи приятели. Едно лято дочухме слух, че по време на строителството на паркинга работниците открили долу цял некропол, тунел след тунел с древноримски гробове. Следователно ние живеехме върху гробище, над труповете на езичници, заклели се навремето, че християните никога няма да ги изместят. С Джани искахме да се уверим със собствените си очи.
Не беше трудно да се спуснем в тунелите. Една нощ обаче се залутахме в истински лабиринт от каменни проходи, докато не се озовахме до нова желязна порта. Портата водеше до служебен коридор, който пък водеше до паркинг, където се намираше папската лимузина.
В Италия получаваш шофьорска книжка на осемнайсет години. Ние бяхме на тринайсет. А ключовете за луксозните автомобили висяха на едно табло на стената. Една година по-рано баща ми научи Симон да кара нашия стар фиат 500. Същото лято аз се научих сам на бронирания мерцедес 500, снабден с папски трон вместо със задна седалка.
Веднага ми се прииска да поканим с нас момичета. Джани не позволи. Аз исках да се скрия в багажника на някоя кола и да се повозя тайно с Йоан Павел. Джани не позволи. Не се лакоми, каза той, когато пожелах да покарам лимузина в парка. Все искаш твърде много. Тогава за пръв път разбрах какъв е Джани всъщност. Години по-късно борбата с алчността щеше да се превърне за него в религия. След като завършихме гимназия, аз постъпих в колеж, но Джани заяви, че ще стане сърфист. Замина за Санта Маринела, както слепите заминават за Лурд. Година след това баща му му намери работа като чистач в базиликата. „Свети Петър“ има огромна площ, а чистачите трябва да излъскат всеки сантиметър. Затова, когато на Джани му омръзна да стърже дъвка от стените и да полира мраморните подове с машината, той здравата се замисли какво иска всъщност от живота. И стана шофьор в автослужбата.
Ако се замисли кога животът му се е струвал наистина необятен, едва ли ще се сети за нещо, което да се мери с онова наше лято на паркинга. И откакто Джани направи този избор, щом го зърна, винаги се питам дали някой от нас, момчетата от Ватикана — с изключение на Симон — изобщо се е осмелявал да опознае света извън тези стени.