— Поставиха Симон под домашен арест — казвам му — Швейцарската гвардия видяла колата му да влиза в дворцовия комплекс. Трябва да разбера къде е отишла тази кола.
Гвардейците може и да не знаят, но шофьорът на колата би могъл да ми каже.
— Ал, заповядано ни е да не го обсъждаме — отговаря ми Джани.
Тъкмо от това се страхувах. Егер ни каза същото — бяха им заповядали да си затварят устата.
— Можеш ли да ми кажеш изобщо нещо? — питам.
Джани снижава глас:
— Тук е много особено след убийството на онзи човек. Нищо не бива да обсъждаме. — Усмихва се с някогашната си палава усмивка. — Така че всичко си остава между нас.
Кимвам.
— Снощи се обадиха да отидем да вземем някого. Не знам откъде дойде поръчката, но диспечерът ни изпрати моя приятел Марио да я изпълни. Марио отишъл до палацото на вуйчо ти, за да вземе Симон.
— Къде го е оставил?
— При асансьора.
— Кой асансьор?
— Асансьора — повтаря той и с върха на обувката си чертае голям квадрат в прахта. — Дворът на Секретариата.
Кимвам, а той добавя по-малък квадрат, точно до първия.
— Дворецът на Николай Пети.
Това е крайното крило на папския дворец, което гледа към площад „Свети Петър“.
Начертава линия, която свързва двата квадрата.
— Между тях има проход в приземния етаж. В прохода има тайна врата, която води до частен асансьор. Марио е оставил Симон там. Сега разбираш ли?
Разбирам. Това обяснява всичко. Питам се как така Симон изобщо е допуснал да бъде отведен там под домашен арест. Дали е имал някаква представа къде ще го затворят?
— Какво има? — пита Джани.
Дворецът на Николай V е четириетажен. Приземният етаж, като в много ренесансови дворци, е предназначен за прислугата и за конете. Горните два етажа са на Светия отец, който няма причина да прикрива следите си, ако иска Симон да бъде поставен под домашен арест. Остава само етажът, където е частната резиденция на държавния секретар.
— Джани — промърморвам и хващам главата си с ръце, — отвели са го в покоите на кардинал Боя.
Това е огромно препятствие. Там никой няма да може да се добере до Симон. Дори Лучио. Когато Симон се съгласи на домашен арест, вероятно е допускал, че заповедта идва от кабинета на правния викарий, не от собствения му началник.
— Ами след това? — питам. — Марио карал ли е Симон другаде?
Джани бавно клати глава.
— Ал, доколкото знам, оттогава нито един шофьор не е виждал Симон. И да е ходил другаде, отишъл е пеша.
В това крило на двореца гъмжи от гвардейци Ако Симон е бил отведен другаде, Лео щеше да научи.
— Не разбирам — казва Джани сякаш на себе си. — Защо ще го водят там?
Уверявам го, че и аз не знам. Но си представям един отговор. Домашният арест би бил идеалният претекст да се попречи на Симон да се върне в музеите и да премахне уличаващата част от изложбата на Уго: 1204 година.
— Други странни обаждания? — питам.
Джани се подсмихва.
— С колко време разполагаш? — Снижава глас. — Когато убиха онзи човек… ми се обадиха в пет сутринта. Искаха да поема нова смяна — от обяд до осем вечерта. Казах им, че имам час при лекар в два. Мамка му, последната ми смяна беше приключила само пет часа преди това. Наредиха ми да отменя посещението при лекаря. Да не повярваш на очите си — когато пристигнах, всички бяха тук. Всеки шофьор беше получил същото обаждане.
— Защо?
— Диспечерът ни каза само, че някой в двореца имал нужда колите да правят чести кратки курсове. Според графика трябваше да правим кратки пътувания до някакво събитие в градините. Обаче неочаквано промениха мястото. Двама от по-младите колеги останаха, за да поемат редовните поръчки, а останалите отидохме да прибираме хора от Кастел Гандолфо съвсем неофициално.
— Какво искаш да кажеш?
— Никой не ни записа допълнителните часове, не попълвахме пътни листове. Искаха на хартия да изглежда като най-обикновен ден.
Небето се извисява главоломно високо. Разказът му ми напомня на онова, което ефрейтор Егер каза за справките на швейцарската гвардия — коли излизат и влизат, без нито един документ да ги отразява. Въпросителните се увеличават.
— Става все по-странно — отбелязва Джани — Предупредиха ни, че нямаме право да излизаме от колите, освен за да отворим вратата на пътника си. Не бивало да се обръщаме към никого по име. Трябвало да ги возим четирийсет и пет минути във всяка посока, без да обелим нито дума.