— Защо?
— Защото тези хора явно не говореха италиански, не познаваха Рим и не обичаха да бъбрят празни приказки.
— Кои бяха те?
Той подръпва въображаемата си брада и ме посочва.
— Свещеници. Като теб.
Пулсът ми се ускорява. Православните свещеници, които Симон е поканил на изложбата.
— Колко души бяха?
— Не знам. Двайсет? Трийсет?
Вторачвам се в него. Баща ми покани девет православни свещеници в Торино за оповестяването на резултата от радиовъглеродния анализ. Дойдоха четирима.
— Можеш ли да ми опишеш точно как бяха облечени? Носеха ли кръстове?
Подробностите може да подскажат откъде са пристигнали. Гърците и славяните си поделят родословното дърво на православието. Славянските свещеници носят кръстове на шията си, но гръцките нямат това право.
— Моят човек със сигурност носеше кръст — казва Джани.
Следователно е бил свещеник от славянската традиция, включваща Сърбия и Румъния.
— На шапката си — добавя Дани.
— Сигурен ли си?
Джани разтваря леко палец и показалец.
— Съвсем мъничък. Колкото нокът.
Това означава виден славянски епископ. Или дори митрополит, втория най-висок сан при православните. По-високопоставени от тях са само патриарсите, някогашните побратими на папата.
— Някои от тях имаха ли верижки на шията? — питам. — С миниатюрни изображения?
Джани кимва.
— Все едно вътре има амулет с Мадоната? Ами да, един от моите пътници носеше такъв.
Значи е бил прав за малките кръстове. Тези медальони са друг отличителен белег на православните епископи. Опитвам се да прикрия смайването си. Огромен успех е, че някой епископ е приел поканата на Симон. Не мога да повярвам, че брат ми е успял да го постигне.
Но същевременно, колкото по-успешна е неговата дипломация, толкова по-опустошително прави тя откритието на Уго за 1204 година. Започвам да си представям как обвинението е формулирало тезата си.
— Върни се малко назад — моля аз Джани. — Каза, че са пренасочили срещата към Кастел Гандолфо. Първоначално къде трябваше да бъде?
— В градините.
— Къде по-точно?
Ако не греша, всичко започва да се подрежда.
— В Казина — отговаря той.
Именно. В писмото на Уго се споменава среща в Казина. Явно е същото събитие, на което Уго е трябвало да произнесе основната реч относно откритието. Мястото може и да е променено в последната минута, но събирането е планирано много отдавна.
— Всички ли, които откарахте в Кастел Гандолфо, бяха свещеници?
Джани кимва.
Значи календарът на Диего отразява истината: това събитие няма нищо общо със заседанията на Папската академия на науките. Което все още не обяснява промяната на мястото.
— Казина не побира ли двайсет-трийсет човека? — питам.
— Със сигурност побира толкова.
Значи причината не е броят на присъстващите. Пък и защо в една страна, пълна с представителни заседателни зали, ще избираш ново място, отдалечено на четирийсет-петдесет минути път? Единственото предимство на Кастел Гандолфо беше уединеността.
— Защо са ви наредили да не попълвате пътни листове? — питам. — Целта е била някой да не научи за случващото се ли?
Тази предпазна мярка ми се струва доста крайна. Почти никой не знае за съществуването на тези данни, камо ли пък да има властта да ги измъкне, за да открие мястото на провеждане на срещата.
Джани махва с ръка над главата си. Отговорът е над неговото място в йерархията. Обаче хронологията ме гризе. Докато се опитвам да подредя датите в съзнанието си, осъзнавам, че Майкъл е бил нападнат почти по същото време, когато Уго е написал онова писмо. А всичко впоследствие — тайното пренасяне на плащаницата, скришната промяна на мястото на срещата, пълното мълчание на Симон, преди да бъде обвинен в убийството на Уго — може да се окаже реакция на нападението над Майкъл. Случилото се с него вероятно е предупреждение, че новината за протегнатата ръка на Симон се разчува. И в този смисъл не мога да не си спомня думите на Минято, че телефонът на Симон се подслушва. Ако имаше изтичане на информация, питам се дали е започнала там: от твърде откритото обсъждане между Уго и Симон на срещата в Казина.
Мълчанието ми като че ли изнервя Джани. Той лапва ментов бонбон и пита:
— Е, ще му се размине ли на Симон?
Хваща ме неподготвен.
— Разбира се. Знаеш, че не е убил никого.
Той кимва.
— За нищо на света. Казах на другите шофьори, че ако можеше, той би застанал на пътя на онзи куршум.