Има и още нещо. Нито един от тези предмети не отговаря на следата под шофьорското място. Няма нищо с размерите на малък лаптоп, нищо, което може да е било овързано около металните релси на седалката. Може би затова е счупен прозорецът — за да откраднат онова, кое то е било там, долу.
Започвам да тършувам из пликчетата най-отдолу в купчината, чието съдържание не мога да видя — и тогава погледът ми попада на лист хартия. На него са написани цифри. Телефонен номер. Взирам се и дъхът ми секва. Моят номер. На стационарния телефон в апартамента ми.
Откъм дъното на гаража се разнася второ силно издрънчаване — предупреждение, че времето ми изтича. Притичвам до фиата.
Джани дори не проверява дали съм долу. Запалва колата и дава на първа. Пътуването е кратко. Спира в същия тъмен ъгъл пред паркинга, откъдето потеглихме, за да сляза.
Иска ми се да му благодаря, но очите му са притеснено облещени, стрелкат се към огледалото за обратно виждане.
— Намери ли нещо полезно? — пита разсеяно.
— Да — отговарям.
— Добре — кима той. — Много добре.
Отдалечавам се от джипа. Той диша учестено.
— Ако ти трябва още нещо…
— Направи повече от достатъчно — уверявам го, но мисля само за телефонния номер на листчето. — Много съм ти признателен, Джани.
Той ми махва и вдига ръка към ухото си — да му се обадя, ако ми трябва още нещо. Целият трепери. Фиатът потегля към вратата на паркинга. Мисля си колко често съм виждал почерка на Уго. Колко много листове за проповеди, изписани с редове от евангелията, съм събрал, защото той настояваше да му давам домашно след занятията ни. Винаги бих разпознал почерка му. Обаче цифрите на онова листче не са написани от него.
Не е редно съдържанието на пликчетата с веществени доказателства да бъде заключено в онзи гараж. Ако полицията чака някой да отиде да ги вземе, явно този някой е решил да не допусне уликите да излязат на бял свят.
Спомням си последния жест на Джани — знака да му се обадя. Хрумва ми нещо.
24.
Зад паркинга се намира Палацо Белведере. Изкачвам тичешком стълбите до апартамента си. Преди да вляза, се ослушвам за шум от другата страна на вратата. Ще го правя, докато не сменя бравата. Виждам обаче, че Лео е оставил нещо след последното ни посещение — картоненото капаче на рекламно кибритче, пъхнато между вратата и рамката. Използва този номер в казармата, за да следи дали гвардейците не ходят тайно в Рим. Ако картончето е на пода, значи някой е излязъл. Но това си е на вратата — никой не е идвал. Отдъхвам си.
Влизам и отивам до телефона в кухнята. Не разбирам за какво може да му е на Уго номерът на стационарния ми телефон. Когато обсъждахме „Диатесарон“, той ми се обаждаше на мобилния. Може би този път се е опитвал да се свърже със Симон, не с мен. Въпросът е кога.
Преглеждам списъка с входящите обаждания, но няма и следа от номера на Уго. Само три обаждания от непознат номер — телефон във Ватикана — в рамките на четирийсет минути едно от друго вечерта, преди Уго да умре. С Петрос тогава не бяхме у дома, ходихме на кино. Изобщо не съм разбрал, че някой е звънил.
Хрумва ми нещо. За всеки случай отново поглеждам датата на обажданията. Сякаш някой е проверявал дали сме си вкъщи, подготвяйки се да проникне с взлом. Но на следващата вечер, когато наистина беше влязъл, няма нито едно пропуснато обаждане.
Нервите ми не издържат и започвам да набирам непознатия номер от мобилния си. Още преди да натисна последните три цифри чувам женски глас:
— Ало? Хотел „Санта Марта“. С какво мога да ви помогна?
Монахинята на рецепцията.
— Опитвам да се свържа с човек, който ме е търсил от хотела. Бихте ли ме свързали?
— Името, господине?
— Не знам името, само вътрешния номер.
— Господине, длъжна съм да пазя уединението на гостите ни, затова не мога да удовлетворя молбата ви.
— Много е важно, сестро, моля ви.
— Съжалявам.
Съобразявам бързо и казвам:
— В такъв случай бихте ли проверили има ли стая, запазена на името на Уголино Ногара?
Уго не е имал никаква причина да отсяда в хотела. Би отседнал в апартамента си над музеите. Но аз съм готов да се хвана и за сламка.
Чувам я как трака на компютъра.
— Нямаме гост с това име, господине. Сигурен ли сте, че вече не е напуснал хотела? Изтриваме гостите от компютъра, след като върнат ключа си.
Ключа си. Мисълта ме връхлита изведнъж. Отчупеното от нещо парченце, което открих върху постелката в колата на Уго.