В клиниката има двама лекари — един за епископите и друг за всички останали. Дори сега използвам вратата, която отговаря на сана ми. Ключът на Мона я отваря без запъване. Преди раждането на Петрос тя работеше тук на доброволни начала като всички останали наши медицински служители, извън истинската си работа в града.
Не съм влизал в тази чакалня от деня, в който баща ми получи инфаркт. Прозорците гледат към паркинга и музеите, затова не смея да включа осветлението. Не е и необходимо, защото знам как изглежда това място. Белите подове и стени, белите ленти на пластмасовите щори на прозорците. Облечените в бяло лекари и медицински сестри, които се движеха съвсем бавно, докато внасяха татко вътре, сякаш бяха решили, че той вече престъпва прага на рая. Когато Мона започна работа тук, нито веднъж не слязох да я посрещна след работа и тя нито веднъж не ме попита защо.
Крача по коридора и отварям стаите една след друга. Както допускам, тази, която ми трябва, е последна.
Още преди да отворя вратата, надушвам течността за балсамиране. В стаята няма болнично легло, застлано със санитарна хартия, а стоманена маса, покрита с бял чаршаф. Отдолу се очертава силуетът на човешко тяло.
Отмествам поглед от Уго с усещането, че съм нарушил личното му пространство. Този човек заключваше вратата си с две резета и имаше секретна брава на вратата на кабинета си. През цялото време, докато работехме заедно, не ми показа снимка на близките си, ако изобщо имаше такива. Може би затова тялото му е още тук, три дни по-късно, гние в някаква задна стаичка без бдение и без нито една молитвена дума.
— Много съжалявам, Уго — изричам на глас.
Задето съм тук. Задето нарушавам покоя ти. Задето не ти обърнах внимание, когато потърси помощ.
Отмествам поглед и оглеждам количката на колелца пред мен, търсейки вещите му. Вместо тях намирам кафеникава папка с етикет: НОГАРА, УГОЛИНО Л. На първата страница има рисунка на човешки череп, изпъстрена с ръкописни бележки. За да не оставям отпечатъци, вадя чифт латексови ръкавици от кутията на стената, преди да докосна папката.
От дясната страна на черепа е нарисувана черна дупка, съпроводена с размери. От лявата страна е нанесена изходната рана, също с размери. На следващата страница има схема на цяло тяло със списък на белезите и променения цвят на кожата на Уго. Погледът ми тутакси попада на думата „жълтеница“, следвана от препратка към страница единайсет от историята на заболяванията му.
Прелиствам нататък. Медицинският му картон е съставен през последните осемнайсет месеца, като началото е непосредствено преди първото пътуване на Уго до Едеса, когато са го ваксинирали против тетанус и тиф. Тази пролет са му открили чернодробно заболяване. След това очният преглед регистрира проблеми. После вписванията в картона зачестяват. Уго, изглежда, е идвал на преглед при всяко свое завръщане. Страница единайсет, към която отпраща докладът от аутопсията, е попълнена преди по-малко от месец.
Пациентът получава халюцинации поради алкохолна зависимост. Страх от загуба на работата. Страх от преследване, от нараняване. Данни за евентуална конфабулация. Изследван за Корсаков, но няма данни за амнезия. Ново изследване за загуба на паметта след шест месеца. Предписан тиамин, насочен за консултация със специалист.
Датата на това посещение е малко преди той да ми изпрати последния си имейл. Лекарите са забелязали, че е алкохолик, и са пренебрегнали всичко останало. Залива ме нова вълна от угризения.
Връщам се към доклада от аутопсията и най-сетне намирам описа на личните му вещи. Спомената е липсата на портфейл и телефон. Нищо не се казва за ключ от хотела — със или без отчупена пластина. Което подсилва подозрението ми, че парченцето, което намерих на постелката в колата му, не е негово.
От описа става ясно също, че джобовете на панталона, на ризата и на костюма на Уго са били празни. Но подозрението ми се оправдава. Във вътрешния джоб на шлифера му патологът е открил мобилния телефон на Уго.
В описа на личните вещи, за който ми спомена Минято, нямаше никакъв телефон. Започвам да тършувам из металните тавички за още пликчета за доказателства с червен печат, когато погледът ми се спира на последния ред от бележките.