Къде си? Портиерът каза, че се излязъл да пушиш. Трябва да започнем след няколко минути. Наистина трябва да се върнеш.
Двайсет минути по-късно е последното съобщение на гласовата поща.
Не мога да ги карам да чакат. Ще се наложи аз да говоря. Уго, ако си пиян, не си прави труда да идваш. Ще ти се обадя, когато приключа.
Последно обаждане — някъде към пет без четвърт, когато Симон и Уго най-сетне са се свързали, след което няма записано съобщение.
Обзема ме горчиво облекчение. Симон не е знаел къде е изчезнал Уго. Изнасял е реч пред зала, пълна с православни свещеници, докато Уго е бил сам в градината. Може би дори докато са го нападали.
Съдиите трябва да чуят тези съобщения. Трябва сами да си направят извод защо не са им били предоставени. Минято ще се вбеси от постъпката ми, но въпреки това изключвам телефона и го пъхам в джоба си. После се оглеждам дали не съм забравил нещо в стаята, благославям тялото на Уго още веднъж и се връщам във фоайето.
На малкия паркинг пред сградата спира кола. Фаровете ѝ обстрелват вертикалните щори, но се оказва един от съседите ми, който се прибира. Изчаквам го да отмине, после излизам и заключвам с ключа на Мона.
Полунощ е. Чудя се дали да не звънна на Минято, но преценявам, че разговорът може да почака до сутринта. Ще се видим в съдебната зала след осем часа. Нека тогава да се разфучи срещу това, което съм направил. Но след като гневът му се уталожи, ще проумее колко съм го улеснил.
25.
В пет и половина ме събужда обаждане от Майкъл Блек.
— Оставил си ми съобщение, че трябва да говорим — казва той.
— Качвай се на самолета — осведомявам го. — Да дадеш показания.
— Моля?
— Секретариатът отказва да предостави личното ти досие. Нямаме друг начин да докажем, че си бил нападнат.
Тонът му се променя.
— Искаш да си заложа главата заради брат ти?
— Майкъл…
— И какво да свидетелствам? Той нищо не ми е казвал.
Сядам в леглото и включвам лампата. Мислите ми са бавни, но съзнавам, че трябва да внимавам. Нищо не ми е казвал — категорично невярно. В писмото си Уго нарича Майкъл „последовател“ на брат ми, а побоят над него на летището в Румъния, изглежда, се е дължал на факта, че помага на Симон да покани православни свещеници на изложбата на Уго. Това, че той не го признава пред мен, ми подсказва, че трудно ще го убедя да свидетелства пред съда. Но поне се обади. Част от него все пак иска да помогне.
— Веднага щом се върнеш в Рим — казвам, — ще ти разкрия всичко, което знам. Но не искам да го правя по телефона.
— Нищо не ти дължа.
— Майкъл — казвам по-остро, — дължиш ми. Казал си на онези хора не само къде е апартаментът ми, а и къде е резервният ключ.
Мълчание.
— Полицията няма да ни помогне, защото според тях няма влизане с взлом.
— Извиних ти се за това.
— Не ми трябват извиненията ти! Искам да вземеш следващия полет до Рим. Обади ми се, когато пристигнеш.
Затварям и се моля да съм казал достатъчно.
Два часа по-късно завеждам Петрос да си поиграе с Алегра Коста, шестгодишната внучка на двама жители на Ватикана. На прага на къщата ѝ двамата с Петрос си казваме „до скоро“. Никога не използваме „довиждане“ — поредната последица от изчезването на Мона. Тя неизменно присъства, появява се на полето на живота ни като чирепите, които намират римските фермери, докато орат. За доброто на Петрос е да ѝ се обадя скоро. Когато поглеждам часовника си, целият се стягам вътрешно. Трябва да съм другаде.
Дворецът на Трибунала се намира диагонално на хотела и гледа към бензиностанцията на Ватикана. Обикновено Трибуналът заседава в историческия ренесансов дворец на другия бряг на реката, по-близо до кабинета на Минято, но днес трима от съдиите му са принудени да дойдат тук. Навремето каноничните ни процеси са се провеждали извън стените на Ватикана, а този дворец е бил запазен за гражданските дела. Обаче Йоан Павел, единственият папа, преработил и двата кодекса на каноничното право — един за западните католици и един за източните, — бе решил да промени и мястото.
Дворецът често изглежда пропит от атмосфера на инертно безделие. Съдиите се шляят навън, облегнати на стените с перуки в ръце, и убиват времето между делата си. Подобно на лекарите и медицинските сестри във Ватикана нашите съдии са доброволци от външния свят, наети на хонорар юристи, чиято истинска работа е в Рим. Днешните съдии обаче ще бъдат различни. Трибуналът на Рота Романа е вторият по ранг съдебен орган на Църквата. Присъдите му могат да бъдат отменени единствено от папата. Рота Романа е висшият апелативен съд за всяка католическа епархия на Земята; съдиите от този трибунал гледат стотици дела годишно и почти всеки работен ден анулират католически бракове. Тази всекидневна активност си има цена. Познавам монсеньори от Рота Романа, които стареят по-бързо от кучетата. Работата ги прави мрачни, делови, нетърпеливи.