Елин Пелин
Петър Раков
Спомен
Далече на поетичния остров Родос, в някой кът, тих и необитаем, в гроб, непосетен от никого, неизвестен никому, спи вечен сън бедният Раков.
Моето въображение често ме пренася там, далече през морята, към тоя благ и топъл юг, пред тоя неизвестен и печален гроб, и мили спомени оживяват в паметта ми.
Има на света хора, които човек обиква при първо запознаване и към които сърцето никога се не лъже в чувствата си. Тия хора, за жалост, твърде редки, приличат на нежни полски цветя със скромни краски, с дъх, леко и приятно усещан, но вечно траен. От тия хора с нежни сърца, могъщи и непридирчиви към хорските слабости, доверчиви до наивност, беше и Петър Раков.
Човек среден ръст, със слабо лице, с черна мастилена брада, с черни очи, които светеха зад очилата му приятно, доверчиво и безгрижно. Малката му приведеност, слабата и болезнена червенина на лицето му и честите сухи покашлювания издаваха явно недъга, който носеше в гърдите си и за който той с такава безгрижност и неприкритост говореше понякога.
Раков беше свършил историко-филологически факултет, живял беше дълго време в странство, владееше езици и като дълбоко начетен човек, неговите беседи увличаха всички, още повече, че той имаше ум и дух, свободен от оковите на официалните лъжи и еснафски условности.
Човек, който обичаше свободата за себе си, проповядваше я на другите и я желаеше на всички. С какъв жар и с какво детинско увлечение той ни четете и превеждаше от немски някои глави от книгата на Макс Щирнера „Едничкият и неговата собственост“. Той учителствува малко, служи малко в бюрото на пресата, но тоя чиновнишки живот, тъп, безличен и безидеен, беше почти отвратителен за него и той от едното и от второто място, дето можеше да има добра кариера и дето всички го обичаха за неговия честен характер и безукоризнена служба, доброволно си даде оставката.
Когато го назначиха за учител в Солун, той ликуваше от радост. Една от причините за това беше, че там на юг топлият и благ климат щеше да подействува благотворно върху болните му гърди. Но него го вълнуваше и една скрита радост, че той отива в една страна, дето кипи трескава, ту явна, ту глуха, борба за свобода, че там трескаво расте едно гигантско дело, което зове и увлича.
Неговите писма, дълги и подробни, които получавах често от там, тъй много говореха, че той е доволен от мястото си и че средата не го задушава, както тук.
Когато на другата година се върна, аз го видох вече отслабнал и малко замислен. Южният въздух не бе му подействувал никак. Но той вече не мислеше за здравето си. С още по-голямо безгрижие говореше за болестта си и с помирение за смъртта. Той беше вече човек, посветен на делото. Като знаеха разклатеното му здраве, неговите близки и неговите другари го съветваха и молеха да не отива вече в Солун, а да остане в родния си град Пещера малко на спокойствие и почивка. Но той не ги послуша, той бе се посветил на освободителното дело и цял беше погълнат от това. С какъв възторг разправяше той за хората, с които работи и с които се среща.
Как се учудваше на безстрашието и самопожертвуванието им. Много пъти ми е разправял как ръка до ръка и твърде често е минавал през сред Солун край конака, под носа на полицията, с един известен войвода и как го развеселявала тая опасна работа.
Той замина наново. Аз го изпратих дружески на гарата без сянка от предчувствие, че няма да се видим вече.
Наскоро след неговото заминаване той биде хвърлен в Солунския затвор, дето лежа дълго време болен и измъчен.
И пак колко добри и безгрижни бяха писмата му оттам!
Измъчен в затвора, с гърди вече зле проядени от туберкулозата, той посрещна с радост изпращането си на вечно заточение в Родос. Тук имаше поне чист въздух, слънце и свободна гледка на безконечното лазурно пространство. Надежда бе стоплила измъчената му душа и последните му писма, кратки и сърдечни, подгрети с хумор, радваха всички, които го познаваха. Той ме помоли да му пратя някои книги, леки, приятни книги, над които душата може да си почине и да се забрави в по-други блянове.
Аз му ги изпратих, но уви, той надали ги е получил.
Смъртта беше го грабнала ненадейно, според както научих после.
Тя не го е мъчила, а го е приспала тихо и неусетно е взела тая блага душа, взела я е с любов, без да я терзае с мъките на агонията.
Далече на поетичния остров Родос, в някой гроб тих и непосетен от никого, неизвестен никому, спи вечен сън бедният Раков, унисан от свободната песен на волната морска стихия.
[Излиза във в. „Илинден“, г. I, бр. I, ноември 1907, с. I, с поднаслов „Спомен“ и с подпис „Елин Пелин“. Петър Раков е бил приятел на писателя още в младежки години.]