А можеха да намерят тия съюзници у мъжа и жената, които бяха изтръгнали от Космоса. Но в съзнанието на Наблюдателя имаше и една друга мисъл: ами ако и Старите са ги открили?
Наблюдателят взе решение. Не можеше да протака повече.
— Отворете пътя за повърхността — заповяда той. — При първа възможност закарайте двамата на място, където можем да работим.
Обектът, който капитан Тилингър бе нарекъл М–42, не беше непознат на Хъръл Маккрей. Това беше Голямата мъглявина в Орион, която в земните телескопи се виждаше като мъгляво петънце светлина, а фактически представляваше огромен нажежен газов облак. М–42 не беше външна галактика, както повечето мъглявини в каталога на Месие, но и не беше малка като единично слънце. Нейната водородна маса се разпростираше на десетки светлинни години. В нея се намираха и се развиваха множество горещи, ярки нови слънца, подхранвани от заобикалящия ги газ.
Нови слънца. Сред всички несъобразности, които гъмжаха около него, Маккрей отдели време да обмисли специално тази несъобразност. Слънцата в газовия облак на Орион спадаха към спектралната класа Б — млади слънца, на по-малко от една хилядна от възрастта на земното Слънце. Те просто не бяха съществували достатъчно време, за да имат стабилни планетни системи, а още по-малко планети, сами по себе си достатъчно стари, за да изстинат, да образуват сложни химически съединения и така с течение на времето да породят живот. Но той положително се намираше на някаква планета…
Но дали беше така?
Маккрей пое дълбоко въздух и още веднъж отърси мисълта си от безполезни гадания. Жената леко се размърда. Маккрей коленичи да я погледне, после, подтикнат от бърз импулс, отвори аптечката си, извади капсула с възбуждащо средство за една-единствена инжекция и я вкара внимателно в откритата вена на ръката й.
След около две минути тя щеше да се събуди. Отлично, помисли си Маккрей; поне ще има с кого да говори. Само дано успееха да се измъкнат от това място. Ако и сега се отвореше някаква врата, както бе станало с другата врата, и…
Той се спря, вторачен.
Да, имаше друга врата. И то отворена.
Той усети, че се олюлява, протегна ръка и разбра, че… дали пада? Или плува? Във всеки случай се движеше към вратата, но не като че го влачат, не че върви, а несъмнено, и то доста бързо, се движи нататък.
Нозете му не докосваха земята.
Не беше по собствено желание. Намеренията му нямаха нищо общо с това. Носеше се напред, но не докосваше нищо и ни най-малко не забавяше движението си. Съпротивяваше се инстинктивно, но после разумът му взе връх и той се спря.
Тялото на жената се вдигна от пода пред него. Тя все още беше в безсъзнание. От безразборната купчина на пода се вдигна и лекият й космически костюм; костюм и момиче плуваха пред него, към вратата и навън.
Маккрей извика и се опита да се завтече подире им. Нозете му се влачеха и, разбира се, не докосваха нищо, но му се струваше, че се движи по-бързо. Жената и костюмът й изчезваха зад един завой, но той беше точно зад тях.
Усети отново миризмата на газове. Вдигна визьора на шлема си и се хвърли към момичето, по чудо успя да я улови с една ръка и като се напрегна, сграбчи костюма с другата.
Напъхването й в костюма беше трудна, неудобна работа, като обличане на кукла, твърде голяма за дрешките си, но той успя, затвори шлема й, видя как гъвкавите части на костюма й се издуха леко, когато автоматичните регулатори на налягането го напълниха с въздух.
Задвижиха се, все по-бързо и по-бързо, докато стигнаха до някакъв голям портал и излязоха под ослепителния блясък на подобно на разтопена мед небе.
В кръг се бяха събрали двайсетина или повече от сънародниците на Наблюдателя. Разбира се, Маккрей не знаеше, че те са сънародници на Наблюдателя. Не знаеше дори, че са живи същества, защото им липсваха всички особености на животните, с които бе свикнал. Нямаха очи. Нямаха лица. Отделените им крайници, които се мятаха насам-натам привидно без определена цел, като че ли нямаха никаква връзка с неправилните сфери — техни притежатели.
Жената се изправи на нозе, клатушкайки се, визьорът й гледаше към съществата. Маккрей чу сподавено възклицание в слушалките на костюма си.
— Добре ли сте? — запита той рязко.