Голямото кристално око се завъртя да го погледне.
— Аха, мъжът, който ми говореше. — Гласът й беше напрегнат, но сдържан. Акцента го нямаше; тя се владееше напълно. — Аз съм Ан Мей-Линг от „Уумара“. Какви са… тия?
— Нашите похитители, предполагам — каза Маккрей. — Видът им никак не е привлекателен, нали?
Тя се засмя треперливо, но не отговори. Съществата, изглежда, чакат нещо, помисли си Маккрей, ако наистина са същества, а не машини или… или каквото биха могли да очакват да намерят, в случай че попаднеха — което му се струваше невъзможно — на някаква невероятна планета на неизследвано слънце. Той докосна успокоително шлема на жената и с вдигнати ръце закрачи към чуждоземците.
— Здравейте — каза той. — Аз съм Хъръл Маккрей.
Зачака.
Полуизвърна се, докато жената го наблюдаваше.
— Не зная какво да правя по-нататък — призна той.
— Седнете — каза внезапно жената. Маккрей се втренчи в нея. — Не, трябва! Те искат да седнете.
— Не чух… — подзе той, после повдигна рамене. Седна.
— А сега легнете изпънат и отворете визьора си.
— Тук ли? Слушайте… Ан… мис Мей-Линг, не си спомням точно как се назовахте! Не усещате ли горещината? Ако отворя визьора си…
— Но трябва. — Тя говореше много уверено. — Това е „син фо“ — как му казвате вие, — телепатия, мисля. Но аз мога да ги чувам. Те искат да отворите визьора си. Не, това няма да ви убие. Те съзнават какво вършат.
Тя се поколеба, после произнесе не толкова уверено:
— Те се нуждаят от нас, Маккрей. Има нещо… не съм сигурна, но не е лошо. Нуждаят се от помощ и смятат, че вие можете да им я дадете. Затова отворете шлема си, както желаят, моля ви.
Маккрей затвори очи и направи гримаса, но нямаше изход; нищо по-хубаво не можеше да му хрумне. А впрочем, помисли си той, би могъл много бързо да го затвори пак, ако тези същества са намислили нещо лошо.
Съществата се задвижиха решително към Маккрей и той се видя пленник на цяла дузина неприкрепени ръце. Изненадан, той се задърпа, но беше безполезно; не, нямаше да може да затвори отново визьора си!… Горещината обаче бе станала поносима. Те някак го предпазваха от нея.
Един тънък крайник, подобен на неприкрепените ръце, но много по-малък, се изви във въздуха към него, поколеба се над очите му и проточи нещо още по-тънко, нещо толкова малко и толкова близко, че Маккрей не можеше да съсредоточи погледа си върху него. То се движеше бавно към лицето му.
Жената говореше сякаш на себе си:
— Това, от което се боят, е… далеч, но… олеле! Боже мой!
Екна страшен, силен писък, но Маккрей не беше напълно сигурен, че го чу. Може да бе извикал самият той, защото това тънко, плаващо във въздуха нещо бе намерило лицето му и ровеше дълбоко навътре, и болката беше невъобразима.
Болката беше невероятна.
По-лоша от всичко друго, което бе чувствувал досега, и се засилваше… а после изчезна.
Маккрей нямаше как да разбере какво бяха направили кълбовидните чуждоземци с мозъка му. Знаеше само, че бе отворена една врата. Дръпна се непрозрачна завеса. Той се бе освободил от тялото си.
Беше нещо повече от свободен: разтегнат, увеличен, разширен. Намираше се вътре в тялото на чуждоземец, и чуждоземецът беше в него. Намираше се същевременно извън двамата и ги гледаше.
Маккрей никога в живота си не бе изпитвал такова нещо. Това положение дори нямаше близко подобие. Бе държал жена в прегръдките си, съставляваше част от едно семейство, бе изпитвал заедно с други младежкото чувство на изследване, което се поражда у малки, енергични групи: тия бяха сравненията, които му идваха наум. Но това беше много повече от всяко от тия неща. Той и чуждоземецът — той и, както започна да схваща, няколко чуждоземци — бяха почти неразделно смесени един с друг. И все пак бяха отделни, както всяка нишка в кълбо цветна прежда е впримчена, омотана и преплетена с другите нишки, и все пак кълбото запазва целостта си. Той беше вътре и сред много умове, и същевременно вън от всички тях.
Маккрей си мислеше: „Сигурно така се чувствува бог.“
Наблюдателят би се засмял — ако имаше устни, ларинкс или уста, с които да се смее. Би се разсмял от искрено ликуване и наистина помощникът му изтълкува марионетното потрепване на отделените му крайници като вик на тържество. „Успяхме! — извика помощникът, заразен от радостта му. — Планът ни сполучи!“
— Постигнахме дори нещо повече — ликуваше Наблюдателят. — Върви при контрольорите да им докладваш. Предай съобщението на изследователите на Централните райони. Поддържай нужните за чуждоземеца налягане и температура…
— А вие, Наблюдателю?