Светлина. Бяла, ослепителна, земна светлина, която показваше всичко — дори самия него.
— Слава богу — каза той, почти обезумял от радост. Каквото и да беше онзи възрозов, играещ ореол, той го бе хвърлил в паника; а сега, когато отново имаше възможност да вижда собствената си ръка, можеше да обясни странните ефекти с някакво необикновено свойство на светлината.
В този момент чу изщракването, което беше началото на фаза втора.
Угаси светлината и за миг остана заслушан.
За секунда му се стори, че чува далечния глас, тих, спокоен и почти безнадежден, който бе усещал преди часове, но после бе замрял. И нещо друго бе замряло — някакъв слаб механичен звук, който преди малко едва бе забелязал и който сега липсваше. Имаше може би и някакъв приятен нов звук, който не бе доловил преди: едно леко, почти неуловимо, сякаш недействително съскане.
Маккрей запали светлината и се огледа. Като че ли нямаше никаква промяна.
И все пак… но, разбира се, тук бе станало по-топло.
Не можеше да забележи никаква разлика, но, помисли той, би могъл да я подуши. Неприятната халогенна миризма от решетката сега безсъмнено беше по-силна. Той стоеше озадачен.
Някакъв тънък, слаб глас от шлема на космическия костюм произнесе рязко, с учуден тон:
— Маккрей, ти ли си? Откъде се обаждаш, дявол да го вземе?
Забрави миризмата, звука и температурата и скочи към костюма.
— Тук е Хъръл Маккрей — извика той. — Аз съм в някакво помещение, изглежда, на планета с маса приблизително колкото земната. Не зная…
— Маккрей! — извика тънкият глас в ухото му. — Къде си? Тук е „Джодръл Банк“. Отговори, моля!
— Но нали отговарям, дявол да го вземе! — изрева той. — Защо се забавихте толкова?
— Хъръл Маккрей — бръмчеше тънкият глас в ухото му, — Хъръл Маккрей, Хъръл Маккрей, тук е „Джодръл Банк“, отзоваваме се на повикването ти; потвърди, моля. Хъръл Маккрей, Хъръл Маккрей…
И продължаваше да повтаря все същото.
Маккрей пое дълбоко въздух и се замисли. Тук имаше нещо нередно. Или не го чуваха, което значеше, че радиото не предава, или… не. Не може да бъде; те го бяха чули, защото се отзоваха. Но, изглежда, това им отнемаше толкова много време…
Внезапно лицето му побеля. Отнело им е толкова много време! Върна се мислено назад, търсейки някакъв факт, но беше неспособен да схване изводите от него. Кога ги бе повикал? Преди два часа? Или три?
Значеше ли това… възможно ли е да значи, че има разлика от един или два часа в едната и другата посока? Значеше ли например, че при скоростта на парарадиото на космическия костюм, милиони пъти по-голяма от скоростта на светлината, са необходими часове, за да може съобщение да стигне до кораба и да се върне обратно?
В такъв случай… къде, за бога, се намираше той?
Хъръл Маккрей беше навигатор, тоест човек, който се бе научил да се доверява на математическите данни и на показанията на уредите, а не на догадките на своя „здрав разум“. Когато „Джодръл Банк“, летейки по-бързо от светлината при пътуването си между звездите, вършеше редовната проверка на местоположението си, здравият разум лъжеше. Светлината беше лъжесвидетелка. Можеше да се разчита на посоката на зрението право напред и право назад — но понякога дори и тогава не можеше да се разчита — и бяха нужни компютри, които улавяха данните чрез уреди, за да се установи местоположението на една звезда и да се превърнат три данни в ориентир.
Щом показанията на радиото му противоречаха на здравия разум, значи здравият разум грешеше. Като че ли беше невъзможно да се вярва на това, което се подразбираше от съобщението на радиото, но не беше нужно да се „вярва“, а само да се действува.
Маккрей натисна с палец копчето на предавателя и докладва накратко за положението и догадките си.
— Не зная как съм попаднал тук. Не зная откога отсъствувам, тъй като известно време бях в безсъзнание. Обаче ако фазовата разлика в предаването е меродавно указание… — той преглътна и продължи — … според изчисленията ми в момента аз се намирам на повече от петстотин светлинни години от вас. Само това мога да кажа, и още една дума: Помощ.
Усмихна се кисело и пусна копчето. Съобщението беше на път и щяха да минат часове, докато получи отговор. Затова трябваше да помисли какво да прави по-нататък.
Обърса челото си. Когато напевният, повтарящ се сигнал от кораба най-после замря, в помещението отново стана тихо. И топло.
Много топло, помисли той със закъснение — и дори нещо повече. Халогенната миризма пак щипеше силно ноздрите му.