Бръмченето в ушите му започна отново както преди — на петминутни интервали:
— Хъръл Маккрей, Хъръл Маккрей, Хъръл Маккрей, тук е „Джодръл Банк“, търси Хъръл Маккрей…
И по-силно, тръбящо, после спадна до нормална сила на звука, когато електрическите вериги отслабиха сигнала и се чу нов глас. Глас на жена, която крещеше от паника и страх:
— „Джодръл Банк“! Къде сте? Помощ!
IV
Помощникът на Наблюдателя каза:
— Той премина първия тест за оцеляване. Фактически се измъкна! Какво ще правим по-нататък?
— Чакай! — заповяда Наблюдателят рязко. И докато следеше новия екземпляр, му се мярна една обезпокояваща мисъл. Новият беше жена, която, изглежда, изпитваше болки, но не болките смущаваха Наблюдателя; беше нещо много по-непосредствено свързано с неговите интереси.
— Мисля — произнесе той бавно, — че те са влезли в контакт.
Помощникът му потрепера от уплаха.
— Зная — каза Наблюдателят, — но гледай. Виждаш ли? Той отива право към нея.
Наблюдателят, който не беше човек, нямаше истински човешки чувства, но все пак изпитваше учудване, когато беше учуден, и страх, когато имаше причина да се плаши. Той именно отговаряше за тези екземпляри, с които се бяха сдобили толкова трудно и от които се нуждаеха толкова много. По-добре от когото и да било от помощниците си знаеше с какви проблеми беше свързано това. Те можеха само да се удивляват на чудатостите на чуждоземците с прикрепени крайници и необикновени способности. А Наблюдателят знаеше, че това не беше някакво чудновато зрелище, а въпрос на живот или смърт. Той каза замислено:
— С тази, новата, не мога да се свържа, но от време на време долавям — почти — шепот. Първият, мъжът — нищо. Но тази жена може би не е съвсем няма.
— Тогава да го зарежем и да работим с нея, като забравим първия?
Наблюдателят се поколеба.
— Не — каза той най-после. — Мъжът реагира добре. Не забравяй, че предишния път, когато бе направен този експеримент, всички обекти умряха; а този поне е жив. Но недоумявам. Не можем да установим никаква връзка с жената…
— Тогава?
— Но не съм уверен, че и други не ще могат.
Гласът на жената беше толкова близо, че радиото в костюма на Маккрей служеше за добър засечник. Той определи местоположението й много лесно, екранирайки малката вградена антена с волфрамово-стоманеното острие на секирата, докато тя го молеше да бърза. Гласът й беше с подчертан акцент, някои думи — на език, който той не познаваше. Тя, изглежда, бе изпаднала в шок.
Това не изненада Маккрей; самият той бе стигнал почти до шок. Опита се да я успокои, докато търсеше изход от залата, но посред една дума гласът й секна.
Той се колебаеше, държейки секирата вдигната и поглеждайки натам, отдето бе дошъл. Трябваше да се измъкне някак, дори и да се наложеше да разбие стена.
Когато се обърна обратно, видя врата. Тя имаше особена форма и не приличаше на вратата, която бе разбил, но все пак явно беше врата, и то отворена.
Маккрей я гледаше мрачно. Внимателно се върна назад в спомените си. Дали преди няколко минути не бе гледал същото това място? Да. А имаше ли тогава отворена врата? Нямаше. Нямаше го дори сенчестото очертание на тристранната, неравномерна пролука, която се виждаше сега.
И все пак тя водеше накъдето трябва. Маккрей прибави към списъка си още един необясним факт и мина през вратата. Озова се в друга зала или тунел, който се издигаше доста стръмно надясно. Според пресмятанията му беше в нужната посока. Заизкачва се по него, потейки се под тежестта на костюма си, и намери друга отворена врата, този път кръгла, а зад нея…
Да, там беше жената, чийто глас бе чул.
Да, жена беше. Гласът тогава звучеше толкова напрегнато, че не беше сигурен. Дори сега не можеше да бъде сигурен поради късата черна коса, пък и тя лежеше ничком, но талията и бедрата бяха женски, макар и да бе облечена в широк ватиран работен комбинезон.
Той коленичи до нея и внимателно обърна лицето й.
Тя беше в безсъзнание. Широко, мургаво лице, без грим; явно беше някъде към тридесетте. Приличаше на китайка.
Дишаше малко на пресекулки, но без видимо затруднение; лицето й имаше спокоен вид, сякаш спеше. Не се събуди, когато той я раздвижи.
Разбра, че тя дишаше въздуха на помещението, в което се намираха.
За миг си помисли, че има опасност жената да се задуши; понечи да скочи, за да вземе и й навлече малкия, тънък космически костюм, който видя захвърлен в един ъгъл. Но като размисли добре, разсъди, че тя няма да диша така леко, ако и тук въздухът беше наситен с отровната миризма, която го бе прогонила от първото помещение.