От това можеше да се направи един очевиден извод: възможно бе да успее да икономиса от собствения си запас от въздух. За проба счупи печата на визьора си и вдъхна предпазливо. Леката миризма на халогени още я имаше, но толкова слаба, че дори не беше в състояние да насълзи очите му, а и температурата на въздуха беше приятно топла.
Той я разтърси, но тя не се събуди.
Изправи се и я загледа замислено. Остана разочарован. Гласът й му бе вдъхнал надежда, че ще има другар, човек, с когото да говори за разни неща, да сравнява наблюденията си — човек, който, макар и да не е в състояние да даде отговор на повече въпроси от самия него, все пак можеше да участвува пасивно във взаимното обсъждане, в резултат от което би могла да се обясни донякъде странността на това място.
А вместо това върху плещите му бе паднало едно допълнително бреме, защото тя беше неспособна да се грижи сама за себе си, а несъмнено той не трябваше да я оставя в това състояние.
Разсеяно смъкна шлема си, натисна копчетата, които изключваха охладителното устройство на костюма, и огледа помещението. То беше голо с изключение на пръснатите тук-там неуместни човешки предмети — почти като помещението, в което самият той се бе появил отначало, само че тези предмети не бяха от „Джодръл Банк“. Плетен камъшен параван, няколко готварски прибора, нещо подобно на канцеларска сметачна машина, няколко книги — взе една от книгите и я прегледа бегло. Беше напечатана на груба хартия, а текстът се състоеше от идеограми, може би китайски; ала той не владееше източни езици.
Маккрей знаеше, че „Джодръл Банк“ не беше единственият свръхсветлинен кораб в този отсек от пространството. Пътят до Бетелгейзе беше много оживен, както беше с всички пътища на свръхсветлинни кораби: почти всеки ден от някоя точка на Земята към някоя от нейните колонии заминаваха кораби, същото усилено движение имаше и в обратната посока.
Разбира се, ако разликата във времето при съобщенията не лъжеше, той вече не беше в тази част от небето; Бетелгейзе отстоеше само на няколкостотин светлинни години от Слънцето и субпространственото радио преодоляваше това разстояние за около 50 минути. Но може би жената беше от друг кораб, вероятно кораб от Сингапур или Токио, пътуващ по същия маршрут. Тя лесно би попаднала в капан така, както и той самият бе попаднал. И ако се събудеше, можеше да узнае от нея какво се е случило и по този начин да научи нещо, което би било от полза.
Макар че трудно можеше да се проумее каква полза би имало при тези абсолютно невиждани досега и неприятни обстоятелства.
Бръмченето от „Джодръл Банк“ започна отново: „Хъръл Маккрей, Хъръл Маккрей, Хъръл Маккрей, «Джодръл Банк» отговаря…“
Той намали силата на звука, ала не смееше да го прекъсне. Бе загубил представа за време и не можеше да определи кога ще отговорят на последното му съобщение. Трябваше непременно да чуе този отговор, когато дойдеше. А какво ставаше междувременно със съпленничката му?
Костюмът й беше просто тънък работен модел, херметичен като неговия, но без здравата обшивка, която беше нужна, за да му се вградят реактивни двигатели. В него имаше достатъчно запаси от въздух и ограничено количество вода, но нито храна, нито аптечка за спешни случаи.
Разбира се, Маккрей притежаваше и едното, и другото. Това беше просто още една причина да не я изостави и да продължи нататък… ако впрочем можеше да намери някаква причина да предпочетете да върви в една посока вместо в друга и ако имаше щастието да се разтвори пак някаква стена, за да мине през нея.
Би могъл да й инжектира някакво възбуждащо средство, мислеше си той. Но дали то щеше да подобри положението? Не по същество, заключи той със съжаление. Сънят беше потребност, а не лукс; нямаше полза да я събужда с химически средства, когато тялото й показваше, че се нуждае от почивка, като отказваше да се събуди при повикване. Във всеки случай, ако не беше сериозно ранена, сигурно скоро щеше да се събуди сама.
Провери пулса и зениците; всичко беше нормално, нямаше указания за кръвоизлив или соматичен шок.
Толкова по въпроса. Поне бе взел едно просто решение, мислеше той с мрачна ирония. По този начин бе станал отново господар на собствената си съдба, а това бе възвърнало донякъде самочувствието му.
Може би щеше да успее да направи нещо повече. Защо например да не се опита да намери изход от това място?