Петко Тодоров
Певец
Отколе мъглива октомврийска зора занича през облепения с книга прозорец; в стаята бе светло, но Стоян се още не вдига. Той се спотайва в себе си, дърпа чергата и завит презглава, иска да се накара да заспи — да спи, да спи: да се не пробуди никога. И колкото повече желай да смири умът си, да задуши всичко в душа си, толкова повече мислите му се проясняват, редят се една след друга и не му дават мира в легло. Обърне се на тая страна, на оная, затвори очи — сякаш нещо е пламнало в него и не му дава място да си намери…
Стоян цяла нощ се канеше да остане, да пролежи днес в легло. Никого да не срещне, никому дума да не продума. Па нека и тя сама да знае — сърце тъй лесно се не превръща… Ала колкото се разсъмва, толкоз повече нещо го човърка и него го не сдържа вече.
Нерешително най-сетне надига се той, огледа се наокол из тясната стая, па инстинктивно отви настрана бялата черга и се изправи на крака. Тишина е увиснала в къщи. И в тая тишина като да се спотайва нещо тъжовно. Той потри уморени очи и загорялото му лице просветна; вдигна ръка, засука руси що наболи мустаци, които засенят розовите му тесни устни, и неприветливо погледа през прозореца на припадающия от балканските чуки и рътлини ден.
— Днес всичко ще се свърши — бавно се провря мисъл през умът му и той несъзнателно усети болезнено да се свика сърцето му. Стоян се задъхва, сякаш ли го души нещо, ниските почернели греди над него сякаш го потискват, смазват. Иска му се тъй да има някак край-колай да се отпусне на вятъра, на някоя хала, па да го влачи — да го влачи зад краищата на света, — той да се остави, да се унесе: да не мисли…
Машинално той бутна врати и излезе на чардака. Отпреде му глухо се бе смълчало сякаш още сънливото село; тук-таме през плетищата се надига купа сено, под стрехите дремливи отпуснали глави овце, под някой сушина крава лениво преживя и с вкаменели очи гледа, гледа, а не види… Стоян усети, сякаш се връща отнегде към село и всичко тук му е странно, чуждо — той е сам. Той се не решава да се покаже навън, необясним страх го е обзел, като да предчувства, че ще го срещне, ще го види, ще му каже нещо някой, което сърце му не може понесе…
— А сега накъде? — гаче го пита някой.
— У тях? — си помисли той и изведнъж трепва. — Не съм изгубил ума… не съм луд… как ще я погледна? Всички ще се зачудят що ща!…
И празнотата взе да го измъчва; той иска да улови нещо, да работи, но сам не знае какво да захване. Много бе накипяло в душа му, много се бе набрало — искаше му се нещо да викне, да приказва, да не млъкне. Ала като че ли думите му се разтопяват в устата, а в къщи му бе тъй тъжно, вече го не сдържа.
Стоян се обърна настрана: над натрупаната в кьошето храстина зърна хвърлени кривака и торбата: „Да изкарам овцете — му мина през ума. — Ми днес нали е неделя? — пришепна му друг глас отвътре… — Та какво от това? — се помъчи да отговори на себе си той. — Гдето ще стоя празен… барим по рътлината с овцете… Други няма и да търся, ще изкарам само нашите…“
И без да мисли повече, той бързо се връща вътре, извади пита хляб, тикна я в торба, па се доближи до полицата над прозореца, взе си свирката и като я запъхна на пояс, се спусна по стълбите долу, на двора.
— Овцете ли ще изкарваш? — го срещна баба му, която се кандилкаше към къщи с пълна пола трески.
Той се приближи до кошарата, изви инстинктивно глава и широко погледна към ниското, оловено небо, което се продигаше малко по малко.
— Какво да правя?… Гдето ще стоя празен, ще изкарам овцете… — додаде глухо той и отвори малките баскияни врати.
Чевръсто вакли овце разтърсиха вълнястите си руна из двора и една след друга се забутаха към портата. Стоян ги подкара напред по тесния път, който се провира между ниските, затрънени плетища. Тъжовно са запустели градини, дворове, къщи — никой се нигде не мярка, сякаш сдървеното небо е прихлупило под своя саван живота. Овчаря лениво повлича кривакът си и като да не смее очи да повдигне. От две страни гаче ли го следят домовете. Заклещен всред тия тесни стени, той се задъхва — бързо по-скоро да се изхули на свобода, сам…
И като насън той дочу:
— Добро утро, Стоене!
Вдигна глава и съгледа отдясно една попрекарала жена, запасала червен колан, уловила в лява ръка късия си сукман, наведена, му се усмихва дяволито.
— Где си тъй подкарал овцете? — продължава тя. — Днес нали е неделя?
А в гласа й звучи нещо насмешливо, което невидимо и двамата съединява — те се разбират. Но Стоян като да остава глух към нейните думи.
— Дал бог добро — отвърна сурово той, без да се спира.
Та отново се загледа в овцете, които вървят с наведени глави една зад друга, а след себе си като да влачат и него. Ту една се затече, ту друга разтърси руно: надигне се всред равната повърхнина на гърбовете им и пак минутно се изгуби, като лека вълна всред тихия вир. Сякаш очи му се премрежили и той несъзнателно маха назад-напред кривака.