Стоян възви към края и на завоя пред Тошкови порти му се мярват две момичета, които весело разговарят.
— Яли Стоян!… — се сбутаха те засмени и впериха любопитни, изпитателни очи в него.
Той бавно вдигна поглед към тях и без да продума, сякаш тъгата, която се таеше в очите му, смрази игривия смях, що заливаше младите лица. Те остаха в недоумение.
Всички го гледат — усеща той, излязвайки от село, — всички знаят. Но никой не вижда как той се мъчи, каква широка рана е цъфнала в душа му… Па и той може ли изказа всичко туй, което се набира в гърди му?… Има ли приказки?… Толкова приказки?…
Като че ли целият свят бе потънал — потоп от тъга бе го удавил. Стоян стои далеч от всички, защото всички го отделят някак настрана и всички са вперили очи в него.
Той вече нищо не желае, нищо не милее, от всичко му изстина сърце.
Крачейки подир овцете, които вървят нагоре по стръмния път, що се издига по гърбът на рътлината, нему се иска да върви, да върви по тоя път, да се не спира…
Пред очите му се открива ширине: напред безредно разхвърляни чуки и бърда, които тънко е постлала със свойта тъмнозелена покривка зимнината. Почернелите балкански върхове, които задънят простора, са завили мъгливи си чалми и тук-таме по рамене им се хванал първия сняг. Татък се черней оголялата гора, която плахо се огледва в мъртвите води на реката, що се провира като змия под рътлината. Нигде се не мярка жива душа.
Сякаш ли тъгата му е хвърлила свойта сянка в природата и всичко унило, повяхло… Той се подпря на кривака си и изпод лоб загледа овцете, които се пръскат по поляната.
И някаква струя като да се излива от душа му и широко, широко се разлива, съединява се с всичко наокол.
— Сега тя вече — му минава през ум — ще се… се венчава… — И като че ли нещо изтръгват — изтръгват сърце от гърди му… Той е далеч, далеч в други мир: между тревата и горите, които му шептят нещо таинствено, и Стоян се сродява с тях — едно непонятно чувство го обладава.
И малко по малко като че ли туй, което го мъчи, се разтопява в гърди му и пластично, живо се залюлява нещо в него. Някаква странна вяра и сила се пробуждат в душа му…
Стоян не вярва, глава му го не побира: тя, неговата Райка, се венчава днес… Той напряга въображението си, сили се да си я представи до Никола — булка — и не може… Пред него възкръсва все онзи мил образ: заруменели бели бузи, свенливо навела малки очи, които замъглява нещо магическо, таинствено… Па сякаш вижда — не слуша, а вижда как розови й устни шептят: „От тебе не ме е страх… не ме е страх, Стоене…“
И той като да среща в таз минута онзи смел и спокоен поглед: нещо се повдига в него и той цял потъва в душа си.
Стоян се унася. Той си спомня: тъмна нощ — той и тя, само двамата се връщат от долни край от седенки… И вървят из заспалото село: вървят и мълчат — нещо гори в душа му, мъчи го, но той е щастлив, и как щастлив!… Вместо да пуща като други път шеги, да се кикоти, да се смее, сега нещо таинствено го е смирило: той дори дума не продумва… Ала той я усещаше — усещаше нейното дъхане, всяко нейно движение и му бе приятно… Те двамата, като вълшебни някакви самодиви, преминаха бръвта и той внимателно гледа как по сребристите води на гладката река пълната луна бе отхвърлила сенките им… Кога се скриха изпод увисналите клони на върбите, като да ги възпря нещо, доближи ги и той потрепера… Мрак обви умът му, очи му повлажняха, сякаш ли се от дъно душа му разтърси, и забравен, той обви снажна мускуляста ръка окол кършната й снага… Тя се отпусна… „От тебе не ме е страх… не ме е страх, Стояне…“
И в тоя миг като че ли се събори всичко, що ги делеше — те се сближиха до живот…
На сутринта Стоян я причаква край кладенеца…
И тя бе негова — негова до вчера. Цяло село, по хора, по седенки за сгодени ги смятаха.
— Сега тя се е венчала вече… — му пресече ума като светкавица мисъл и зад сянката на тази мисъл сякаш потънаха всички възпоменания.
Насреща, от пазвата на Балкана, се изтъркули бледавото есенно слънце, надникна през облаци и през зъби, като мащеха, се усмихна на задрямалата земя. Няколко треперливи лъчи се завъртяха по висините и един тесен слънчев пост съедини рътлината с плещите на планината…
Като че ли животворното слънце го ободри, проясни се душата му и той трескаво закрачи напред.
Стоян се загледа в слънчевия светлик, който продигаше небото, и сякаш се откриват пред него нови хоризонти, нови простори…