— Изгрей… изгрей, ясно слънце! — премина през ума му нечаяно.
И в душа му напъна нещо; нещо пластично се повдигна, залюля в гърди му и в главата му сякаш бягат някакви странни образи и мисли, които се губят несхватаемо една зад друга. Нему се иска да викне, да приказва, да лети, да маха с ръце на воля, но той не може да захване: езика му се сплита, нещо не му достига, думи му не идат…
Той си повтори: „Изгрей, изгрей, ясно слънце!“ — и като да се отвори друг простор в ума му. Стоян несъзнателно зарежда: „Изгрей, постопли ме… — Па мислите му го отвличат нататък и сякаш нещо само додава: — Че е хладно мойто сърце, изгрей, съживи го.“
И една сила му отвори уста, той викна, колкото му глас държи:
Тия думи като да се откъртват от сърце му, изплават из тихите вълни на песента и широко-широко се разливат…
Всичко се е притаило наокол, сякаш се е вслушало в тъжовната песен на овчаря, която ту прелей и повлече със себе си мъки и неволи, ту пък незабелязано се стихне и изгуби зад някой тънка нота…
Вятъра забушува из оголелите дървеса, негде далеч се обажда осиротялата птичка и някак издалеч-издалеч се понася песента…
Сякаш Стоян потъва дълбоко, дълбоко в тая природа, ума му смразява хладния дъх на есента и той сам не знае как върви слово подир слово из уста му и все по-сърдечно, по-печално се извива гласа му:
И песента му се подема наокол: засумтява Балкана, заплаква гората, зашушуква тревата и сякаш в тихия меланхоличен напев се слива гласа на цялата природа.
Стоян сякаш се пробужда в нов мир и всичко край него става, повдига се — той смътно вижда унилия образ на тая природа, която е притаила дъх, свила се е в душата си и безропотно се унася в зимния си сън…
„Райка се жени… Аз пея…“ — му сякаш пришепва нещо и той смътно съзнава — да мълчи, да жалей…
Ала той не можеше да се надвий, да се изтръгне от тая могъща сила, която го бе зашеметила, и той живееше с цялата околност. В песента му имаше нещо живо, вълшебно, което го унася, издига към бога; нещо, което трептеше във всеки пожълтял лист, в осланената тревица, в бледото слънце, в мъгливото небе…
И Стоян все по-сърдечно извива:
В думите си той като да заживява и някаква сладка мъка се разлива из душата му. Нещо като да се издига в гърди му и тъгата дълбоко, дълбоко пада…
Той нечаяно спря, огледа се: всичко наокол се притаило. Вятъра повява пожълтелите листа, те се повдигат нерешително, прошумоляват и безнадеждно капят. И в тяхното шумолене звучи нещо унило и тайнствено като песен без слова, като неясно възпоменание за блажени дни…
Стоян прекрачи напред, доближи се до дъба, удари гръб о вековното дърво, па инстинктивно изтегли свирка из пояс…
Изведнъж заплака, зарида свирката и отново в един глас Балкана, гората, тревата подеха:
Той се унесе и в своите мъчения като да усещаше някакво наслаждение…