Невинно каза:
— Нали искаше да свиря, мамо?
На следващия ден Соня направи забележка на учителя по пиано. Според нея, г-н Харт не би трябвало да учи Джими на мелодии, които не са съвсем подходящи за дете на неговата възраст.
Самюъл Харт отвърна, че Джими може да възпроизведе само определени ноти и все още не е в неговите възможности да изсвири каквато и да е мелодия.
Соня уточни:
— Искате да кажете, че не сте показвал на Джими никакви тържествени маршове или… реквиеми?
— Не, госпожо Мартъл. Освен ако „Малка нощна музика“ или „На Елизе“ могат да се нарекат реквиеми.
Гласът на Соня прозвуча неуверено.
— Все пак мисля, че трябва да поразредим уроците по пиано. Имам чувството, че Джими ги прие твърде насериозно.
Самюъл Харт си тръгна силно поздразнен от капризите на богаташите.
На следващата вечер всичко се повтори. Точно в полунощ Джими пак засвири своята ужасна мелодия.
Родителите му отново нахлуха стреснати в Стаята с Пианото.
Този път Джими бе намерил отнякъде и два сребърни свещника, в които горяха дълги бели свещи. Ведно с всички лампи и фенерчета, които светеха, най-вероятно отвън стаята изглеждаше като Александрийския Фар.
„Какво ще си помислят съседите“, уплаши се Соня. После огледа подозрително белите дантелени пердета, поставени върху прозорците. Едва ли успяваха да прикрият всичката тази светлина, ако някой гледаше отвън.
„Ами шума“, каза си Соня. „Съседите сигурно ще си помислят, че правим оргия.“
Соня отиде и разтърси Джими. Не му удари шамар, както би направил някой друг, по-строг родител. Никога не би го ударила.
Джими спря да свири. Отново имаше вид на човек, който излиза от транс.
На следващия ден Соня звънна на г-н Харт да дойде, макар, че по програма Джими нямаше урок. На учителят по пиано му бе платено за двайсет урока. После Соня го уведоми, че е освободен и вече не е необходимо да идва за да преподава на Джими.
Самюъл Харт понечи да върне чат от възнаграждението, но му бе казано да го задържи.
Соня Мартъл проведе сериозен разговор със сина си.
Бе внимателна, но категорична.
— Джими. — заповяда тя. — За срок от един месец не искам да се доближаваш до пианото.
— Добре, мамо.
— Разбра ме правилно, нали? Трийсет дена не искам да се доближаваш до пианото, нито да го пипаш, особено да свириш на него.
— Дадено.
— Ако тази вечер отново ни събудиш, ще накарам тати да заключи някъде монитора на компютъра.
— Нали обещах вече. — гласът на Джими звучеше жално.
— Освен това ще ти забраня да излизаш след училище и ще гледаш телевизия най-много по половин час дневно.
— Разбрах. Повече няма да свиря.
2.
Някъде към полунощ Соня се събуди. Погледна светещите зелени стрелки на скъпия швабски будилник. Имаше няколко минути до дванайсет.
Соня се помъчи да задреме, но не можа. Крис спеше до нея с отворена уста и лекичко похъркваше. Соня го погледна със завист заради здравия сън.
Точно в дванайсет мелодията зазвуча наново. Бе страшна и силна, така кънтеше, че Крис се събуди, подскочи и си удари главата в таблата на семейната спалня. Изруга сънено и изломоти:
— Някой вече ще яде бой.
— Двамата почти едновременно наметнаха халати и тръгнаха към Стаята с Пианото.
В този момент се чу трясък.
/пред очите на Соня изникна затръшващ се капак на ковчег/
Разнесе детски писък, напомнящ животно прегазено на пътя.
Соня и Крис се затичаха.
Крясъците зачестиха и станаха по-силни.
Соня влезе в Стаята с Пианото и видя Джими. Ръцете му бяха облени в кръв до лактите. Капакът на пианото бе затворен и тъмнееше, покрит от лъскавата червена течност, която капеше и по пода.
Пръстите на Джими, с изключение на палците, бяха отрязани.
— А-а-а! Боли, мамо, боли! — крещеше Джими.
Соня се втурна към детето. Сълзи изпълниха очите и. Соня хвана ръцете на Джими и ги огледа. Капакът на пианото бе паднал. И бе откъснал пръстите на детето почти изцяло. Само двата палеца бяха почти незасегнати.
Крис изтича до банята и се върна с аптечка. Беше я изтръгнал от стената, където обикновено си стоеше. Двамата със Соня започнаха да превързват ръцете на Джими, но тя го избута и заповяда:
— Повикай линейка! Аз ще превържа Джими.
Приеха Джими в спешното отделение на най-близката болница — „Стефани Ейнджъл“.
Лекарят дежурен в момента, дръпна Крис настрана. Каза сериозно:
— Господин Мартъл, ние ще се погрижим за Джими. Искам да ви помоля да се приберете вкъщи. И веднага да потърсите отрязаните пръсти на детето. Колкото се може по-бързо!