Най-сетне настъпи моментът за поднасяне на знаменитото ястие, останало като един от най-скъпите спомени в съзнанието на преситени от живота велики херцози и погълнати от сделки финансови магнати. И в същия този миг се случи нещо непредвидено. Ръководителят на скъпо платения оркестър допря гальовно цигулката до брадичката си, притвори очи и се гмурна в морето на звуците.
— Слушайте! — възкликнаха повечето от гостите. — Той свири Пицикато валс!
Те познаха, че е Пицикато валс, защото го бяха слушали и на обяда, и при следобедния чай, и на вчерашната вечеря, тъй че не бяха имали време да го забравят.
— Да, наистина е Пицикато валс — уверяваха се един друг гостите.
Всички бяха единодушни в мнението си. Оркестърът бе изпълнил мелодията вече единайсет пъти този ден. Четири пъти по желание на публиката и седем — по силата на навика, но познатите звуци бяха посрещнати с такова въодушевление, сякаш бяха откритие. От половината маси в салона се понесе шумно тананикане, а някои от по-развълнуваните слушатели оставиха вилиците и ножовете си, за да могат да изръкопляскат в първия удобен момент. Ами патенцата à la mode d̀Amblève? Изумен и разочарован, Аристид ги гледаше как изстиват, забравени в чиниите, или, което беше още по-обидно, как гостите механично бодат късчета от тях и дъвчат разсеяно, докато обсипват с бурни аплодисменти музикантите. Какъв позор! Все едно че за вечеря бе поднесен телешки дроб с бекон и магданозен сос. И докато магистърът на кулинарните науки стоеше облегнат на прикриващата го колона и почти се задушаваше от безсилен, умопомрачителен гняв, ръководителят на оркестъра с лек поклон благодареше за бурните аплодисменти, с които го обсипваха. После той се обърна към колегите си и им даде знак с глава за повторно изпълнение. Но преди да успее да вдигне цигулката си отново, откъм колоната прогърмя яростен вик:
— Не! Не! Няма да свири отново!
Цигуларят се обърна ядосан и изумен. Ако се бе вгледал по-внимателно в очите на човека до колоната, сигурно щеше да постъпи другояче. Но в ушите му продължаваха да звучат възторжените ръкопляскания и той изръмжа грубо:
— Това само аз имам право да реша.
— Не! Няма никога да свири отново! — изкрещя главният готвач и в следващия миг се хвърли ожесточено върху омразното същество, което така безчестно бе ограбило полагаемите му се почести.
Огромен метален супник, пълен догоре с димяща супа, току-що бе поставен на една странична маса, за да посрещне закъснелите посетители. Преди прислужващият персонал или гостите да успеят да разберат какво става, Аристид завлече съпротивляващия се музикант до масата и натопи дълбоко главата му в почти врящото съдържание на супника. В другия край на салона гостите продължаваха бурно да ръкопляскат в очакване на биса. Лекарите така и не стигнаха до единодушие по въпроса, дали ръководителят на оркестъра бе умрял от удавяне в супата или от накърнено професионално честолюбие, или просто се бе сварил. Мосю Аристид Сокур, който сега живее в пълно уединение, е склонен да вярва на версията за удавянето.