— Седни, почини си малко.
Напрегнах се да слушам и усетих как татко ми сяда. Долових, че по дългия път към дома сме минали край къщата на негов приятел и че той го е приканил да поседне на верандата.
Останахме там пет минути, може би повече. Баща ми ме държеше в скута си. Все още в просъница чувах тихия смях на неговия приятел и коментарите за странната ни одисея.
Накрая смехът утихна. Татко въздъхна, стана и полудрямката ми продължи. Ту потъвайки, ту изтръгвайки се от съня, усещах как ме пренася през последната отсечка до дома.
И сега, седемдесет години по-късно, все още виждам образа на моя чудесен татко, който никога не каза нищо друго освен някоя иронична забележка за това как ме е носил по нощните улици. Може би това е най-прекрасният спомен, който може да има един син — за баща, който се е грижил за него, обичал го е и не е имал нищо против да го носи дълго в мрака.
Често, може би малко претенциозно, наричам този момент нашата пиета, любовта на баща към сина му — двамата по безкрайния тротоар, заобиколени от тъмните къщи, последният слон е изчезнал по главната улица към гарата, там локомотивът свири и пуфти, готов да се втурне в нощта и да отнесе вихъра от светлини и звуци, които винаги щяха да живеят в сърцето ми.
На следващия ден проспах закуската, проспах цялата сутрин, проспах обеда, проспах следобеда, събудих се чак в пет и с мъка се надигнах да вечерям с брат си и нашите.
Баща ми седеше тихо и режеше пържолата си. Аз бях срещу него, забил поглед в чинията си.
— Татко — извиках внезапно и очите ми се напълниха със сълзи. — Благодаря ти, татко, благодаря ти!
Баща ми отряза парче месо и ме погледна. Очите му ярко блестяха.
— За какво?