… Грохнала от умора над катъра, тя не вярваше да убягнат — или ще падне в някой сипей, или ще ги настигнат, ще убият и детето й, и нея. Девер й нищо не продумваше. Държеше поводника и теглеше катъра нагоре през гората. На една мандра, татък сред планината, те слязоха на призори. Каракачаните ги пуснаха в колибата си. Тя седна да се сгрее край огъня, пък детето сложи между два самаря в сламата.
— Божата майка си сгатала детето в яслата на овчарите, тя — в сламата между два каракачанаски самаря… Приликата сякаш я помами и мрачината на лицето й взе да се проведря. — Виж, божи пръст… От рождението му още поличало за какво бил отреден!
… Затуй — колко пъти среднощ, надигне се да го покрие, че се е отвил, месецът огрял през прозореца в леглото му, тихо, равно заподемал той — тя се спре, както е надигнала покривката, загледа го мълчешком и очите й се налеят със сълзи.
… Или като подрасна вече. Ще излезе вечер, съседки насядали по прагищата, гледат — децата играят край извлака на поляната. Още тогава между всички отличаваше нейния син. Накъдето се обърне — той в играта, другите се втурват подире му; всеки гледа да бъде по-близо до него. И жените извръщат мълчаливо погледи към нея. Някоя притуля лице зад къделя, подсмихва й се завистливо. Ней гърдите й се надигат; нещо сякаш я подема над съседките наоколо.
… Днес се изстъпи сред черкова да чете апостола, утре го повика в килията старият даскал — четат, пишат с него по цели нощи. Без да го сети кога, извлече се той мъж. Понякога влезе в къщи и като го погледне, сама вяра не може да си хване! Па току ще му стане на крака. По едно време дори взе да я обхваща свян пред него, като пред людски.
Вече съседки не я погледваха изпод къделя да й се присмиват. Сега неведнъж ги чуваше тя през плета да съдят момчетата си, че не били като нейния син.
След година-друга, когато пак момците тръгнаха да се провървяват у тях!… — Ката вечер, щом накладат огъня, и от отвъдни махали, от долния край, де що млади има, ще надодат. Наредат се един до други край стената, ще седне той отгоре до камината и ще захване. Най-напред наведе глава, полека се занижат словата му, вдигне вакли очи подире, огледа всички наоколо. И все тъй кротък, тих, като че из лицето му икона да пишат. Приседнала в къта, тя не отделяше очи от него. Той приказва, приказва и всички тъй се притаили да го слушат, че понякога ней се струваше — не са у тях — в черкова попът литургия чете. — „Всеки тряба да се прежали… да станем апостоли… Да кръстим, и на вяра да докараме всички… Целия народ да възкръсне…“ — долавяше тук-там по някоя дума от приказките му, но все още като че не можеше да го проумее. Само като видя първата вечер още как след неговите думи заблестяха очите на другарите му, как се размахаха ръце и преплетоха буйни речи, сети, че и нейното сърце се разтупа някак, както не беше тупало дотогава.
— Още първите дни… първите дни нея есен! — едвам сега си спомни тя. Като да се приведе някой над главата й и й каза: „Тепърва ще познаеш сина си ти! Ще се вдигне, ще надмине той всички“… По-напред веднъж й минаваше на ума — поп ще стане; други път, като гледаше, че не излиза из килията — даскал може да се изучи. Но сега тя изведнъж видя: не е той ни за поп, ни за даскал. И колко пъти се спираше и се питаше сама: какъв ли пък ще стане?
През зимата у тях взеха да идват и другоселци, които сякаш и по го имаха, и по го почитаха. От тях за първи път тя чу да му викат „апостола“. И като хвана туй име — ей какъв ще стане син й. Апостол. Ама как пък тъй — нейният син апостол. И загледа тя ту сина си, ту другарите му и видя й се — и туй пак не приляга за него.
— Войвода, когато му викнаха… — виж, досети се пак тя — туй по му приличаше…
В една бъркотия засноваха, разбързаха се всички — бързоконец беше пристигнал от другото село да каже, че някой, на когото най-много вярвали, ги изказал. „Юда, Юда предател!“ — викнаха всички. Завлизаха, заизлизаха като в кошер пчели у тях. И един през други се пръснаха из село. Надвечер останаха двама. Докато се видят и да му продума — кой от задните врата, кой направо през поляната, дотърчаха са пушки на рамо момците. Наредиха се на двора, излезе пред тях син й.
— Удари вече часът — захвана той кротко. — Не на думи, на дело да се покажем… Всеки тряба да остави мило и драго и да тръгне… — Неведнъж, не дваж той бе повтарял тези приказки, но този път пред наредената дружина като го чу, тя едвам задържаше сълзите си. Стъписани със стария даскал под липата, слушаха те отстрана. Щом син й свърши, даскала се втурна да го прегърне. „Сега няма да умра и аз са отворени очи — разплака се като дете той. — Нищо повече не рача, от моята килия такъвзи войвода като излезе!“ „Да живее войводата!“ — подеха след него в един глас момците. Той отстъпи до нея, целуна й ръка, после нарами пушка и поведе дружината си пряко поляната.