Георги Крумов
Пиета
КОГАТО ЕКРАНЪТ се изпълни с познатите от Атласа контури на жълто-зелената, окръжена с оранжево сияние забранена планета Ливиус, кръстена на първия космонавт, който бе изчезнал в нейния район, Ян внезапно усети странната, необяснима вибрация, за която бяха докладвали всички. Не бе нужно да погледне приборите — аларменият звънец се обади пронизително само миг след като тялото му изтръпна от лекото, едва доловимо разтърсване. Другите бяха продължавали полета и се бяха опитвали да открият причината в движение, но скоро след първото съобщение връзката с тях се губеше безвъзвратно. Последните им сведения говореха за появата на някакво нарастващо чувство на страх и нежелание да продължат полета, обхващаше ги стремеж да прекъснат програмата и да се върнат, после идваше леката вибрация и пълното, вече многогодишно мълчание.
Така бяха изчезнали Ливиус и Козловски, а след тях и двата екипажа, изпратени да ги търсят. Ян бе очаквал вибрацията и все пак се бе надявал, че няма да се случи. Този път програмата за издирване бе променена, параметрите — намалени, разпоредбите бяха по-строги, но и повече свобода за действие бе дадена на Ян и сменника му Мишел. Нищо досега не показваше причина за безпокойство, нито от Космоса, нито от кораба. Но ето че се случи — така както и с другите. В следния миг Ян изключи двигателите и натисна едновременно и четирите главни бутона върху пулта.
Корабът замря. Образът върху екрана престана да се уголемява. В тишината се чуваше вече само лекото свистене на вентилаторите — трябваше му чист, богат на кислород въздух с успокоителната аерозолна добавка. Страхът витаеше из кораба като призрак — видим и невидим, съществуващ и въображаем — каза си Ян и се опита да се засмее: що за сравнение… Страх… Напразно бе приучен да го преодолява, знаеше, че и Мишел бе помрачнял през последните дни не от мигрената, която си бе измислил и с която лесно можеше да се справи, ако бе действителна. Само че Мишел се скри зад това удобно оправдание и сега спеше в кабината за възстановяване. Или се преструваше, че спи. И тях бе обхванало тягостното чувство, за което бяха съобщавали предишните космонавти, само дни преди да изчезнат някъде тук, пред прага на Ливиус, на който не пишеше „Добре дошли“ и който вече им бе забранено да прекрачат. То ги разяждаше все по-осезателно, принуждаваше ги да мислят за връщане, сякаш някой, или нещо, или дявол знае какво им внушаваше: върнете се, не търсете останалите, единственото, което можете да постигнете, е да предизвикате друга експедиция, която да търси и вас… Не помогнаха лекарствата, макар че аптечката бе попълнена грижливо тъкмо за подобен случай, след като в Центъра медицинската комисия бе анализирала обърканите съобщения от предишните три експедиции — на Ливиус и Козловски, на Степанов и Тегрис, на Ли-Ванг и Фишер. Какво бе станало с тях? Никой не можеше да каже. Бяха изчезнали и те, и корабите им, без да подадат поне последния сигнал, който се включваше автоматично — космонавтите с горчив хумор го наричаха „надгробното слово“. Сега поне можеше да се разбере защо не бе прозвучал сигналът — предавателните устройства излязоха от употреба без видима причина, но непоправимо — бяха угаснали светлините и на едепторите за автоматичен ремонт. Това означаваше изолация от света, мълчание и глухота. В комисията без особена убедителност бе започнало да взема връх убеждението, че Ливиус е царство на антиматерията, първото, което откриваха в Космоса, а пространството около планетата е изпълнено с някаква друга, междинна форма. Ян бе от онези, които отричаха дори възможността й за съществуване и сега му се струваше, че имаше и доказателство — фактът, че е жив, че чувствува, мисли и действува. Най-доброто, разбира се, би било да върне кораба назад, извън Зоната, преди координатите на вибрацията, а може би още — до момента преди да се бяха появили психическите смущения, както гласеше новата инструкция. Но за това вече бе късно. Защо не спря при първите сигнали — страха, нерешителността, желанието за връщане? Защо не остана в кръгова орбита, а после, ако не открие нищо, да пусне ракетите-разузнавачи?
Защо все пак бе влязъл в забраненото пространство? Защо бе оставил кораба да се движи чак до появата на вибрациите, когато явно вече нищо не можеше да направи и пътят назад бе отрязан? „Трябва да ги намерим на всяка цена“ — бе казал и Мишел, а каква ли ще бъде сега цената?
Бе останала да свети само сигналната лампичка на резервния предавател, настроен пряко до най-близките препредаватели. Той се захранваше с допълнителни батерии, термоклетки, устойчиви до телесна температура. Ян стисна в длан изхода на батерията и с успокоение видя, че лампичката усили светлината си. Позвъни на Мишел, събуди го и го помоли да донесе кафе. После включи предавателя, намести пред себе си двата дневника — своя и на сменника си и предаде: