— Ян и Мишел от експедиция 3 по програма „Ливиус“. До Центъра чрез препредавателите в орбити 66–68. Потвърждаваме съобщението от предишните полети. Втори ден нарастващо чувство на страх, мисли за необходимост от прекратяване и връщане. Не спряхме в наредената Зона. Не мога да дам обяснение за причините. Днес по корабно време 16,38 се появи и вибрацията в степен 0,88. Взех мерки по програмата — незабавно спиране на двигателите. Данни за антитела няма, телеинформаторът — Ян погледна прибора и едва потисна вика си, — телеинформаторът за антитела продължава да работи, поправям се: да бъде включен, но обратен сигнал няма. Няма също и…
Ян изруга и изключи предавателя — и той бе заглъхнал.
„Странно — помисли Ян. — Би трябвало да работи, докато приема моята температура. Още едно необяснимо нещо.“ Зад него стоеше Мишел и се вторачваше в празния екран на телеинформатора. Подносът с кафето потреперваше в ръцете му.
— Този кораб — промълви Мишел — прилича на мъртвец.
— Успокой се, по дяволите! — извика Ян и пое своята чаша. Едва не я разсипа.
— Аз съм спокоен — каза Мишел. — Ти крещиш.
ДВАМАТА СЕДЯХА мълчаливо в креслата и допиваха кафето си. После си доляха. Ян се питаше какво е сварил Мишел — навярно йеменска мока, но сигурно я бе смесил поне с още един-два вида. Той обичаше да си прави смеските сам. Наричаше ги коктейли — усмихна се Ян и се запита за какво ли мисли сменникът му. Може би за нищо, той единствен от досегашните му сменници успяваше да изключва всякаква мисъл, когато трябваше да се съвземе, да се отърси от натрапливи състояния. Мишел бе талант. Ян дори малко се боеше от него. Поразяваше го психическата му сила. В критични случаи всичко в изражението му се променяше, ставаше неуловимо, неопределимо. Дори очите му, топлокафяви и с мек, весел блясък, изсивяваха, вкоравяваха се до безчувственост, сякаш бяха очи на замразен за продължителен полет. Ян се разсейваше, както и сега — опитваше се да мисли за нещо незначително, за кафения коктейл например. Но това не му се отдаваше напълно. Мишел остави празната си чаша и разклати каничката. И тя бе празна. Прекара длан по лицето си и отново „оживя“. Заговори, сякаш не бяха прекъсвали темата:
— А аз бях предупреден — внезапно каза той. — Сега вече съм убеден в това. В същност чрез мен и двамата бяхме предупредени. Те са научили за моето хоби и са ме избрали. За „пощенска кутия“. Уви, късно разбрах това. Не се сърди, Ян. Боя се, че с нас е свършено.
— И го казваш така…
— А как иначе? Може би пък да се лъжа. Сега ще се съвземем и ще направим нещо.
— За какво предупреждение говориш? И за какви „те“?
— Предупреден бях какво ни очаква. И не ти го казах. Знаех, че ще махнеш с ръка и ще продължиш полета.
— И аз не поисках съгласието ти да спра или да не спра пред Зоната. Нима нямаше да кажеш: продължавай, Ян, по дяволите, трябва да ги намерим?
Мишел се засмя:
— Така щях да кажа. Аз, разбира се, не повярвах на предупреждението. Взех го за обикновен глупав сън.
— Какво си сънувал?
— Знаеш, че записвам понякога сънищата си. Рядко си позволявам да сънувам, а после ме е яд, че не помня нищо, само… Е, понякога ме обзема любопитство към себе си. Тогава си слагам датчика — потупа с показалец слепоочието си и включвам видеото.
— Това ми е известно — нетърпеливо го прекъсна Ян. — Кажи какво си сънувал.
— Предупреждението. Та те… Не, по-добре да го видиш и чуеш сам. Макар че сега, след всичко това — посочи с широк жест към угасналия пулт за управление — едва ли ще решиш, че става дума за обикновен кошмар от колекцията ми.
Мишел отиде до кабината си и се върна с видеомагнетофончето си. Пъхна тънкия като лист диск и включи апарата. Сложи го върху масичката и изпъна нозе. На екранчето се появи планетата Ливиус, по-ярка от истинската, с по-отчетливи контури, после бавно избледня, превърна се в подвижна, постоянно меняща формата си маса, полупрозрачна като медуза. „Сега може и да не гледаш — каза Мишел. — Чак накрая е важното. Само слушай. Помня, че изпитвах тягостно усещаше от тези постоянно менящи се форми, от неопределеността им. И на мен тогава ми се стори, че сънувам нещо като медуза, деформирана от съня. Сега мисля, че е символ на неясното, неуловимото, на изплъзващото се. Обзе ме нещо, което може би е ужас, може би отчаяние, а знаеш, че в такива случаи инстинктивно ставам насмешлив, заядлив. Невероятно противно чувство. Припомних си детските си кошмари. Като дете често ги сънувах и тогава се приучих да се лишавам от сънища. Сънувах, че съм хотелиер, разполагам със сто стаи, а трябва да настаня в тях сто и един пътника, всеки сам в стая. Знаех, че това е невъзможно, а се напрягах, мъчех се, комбинирах, изобщо — глупости… Сега слушай!“