— За да се замислите. Имате още малко време. Кажете на Ян. Имате още малко… време. Кажете, Мишел, какво оставяте вие на Земята? И какво оставя там Ян? Защото и двамата…
— Какво и двамата?
— Казах вече, че ще загинете, ако продължите. Какво оставяте там? Какво слагате срещу риска?
Мълчание. Чува се само шумоленето на завивките и учестеното дишане на Мишел. Сега гласът му не е нито насмешлив, нито самоуверен. Сега той говори накъсано, с големи паузи между думите и Ян си представя изкривеното му от болка насън лице:
— Не биваше… да питате това… Ние никога не мислим какво сме оставили там… Иначе не бихме били тук. И двамата имаме семейства, Ливиус… Нарекох ви Ливиус. Странно. И двамата имаме… По дяволите, искам да се събудя!
— Ето сега. Само минутка още, Мишел. Само малко. После разкажете на Ян. Сега ще ви покажа тези, които търсите. Сега гледайте!
Мишел посочи екрана. Ян отново се взря в него. Медузата бавно се стопи в себе си, появи се отново Ливиус и ако това бе снимано с камера, можеше да се каже, че тя постепенно се насочи към един от континентите й, открои го, после фиксира все по-отблизо част от него, докато с внезапно приближаване картината стана изумителна: видяха нещо от Земята. На екрана се появи кафеникът на Мишел, после той изчезна и остана само подносът. Върху него се разляха две петна — синьо и жълто, със зелени точици върху жълтото. Подносът бавно се приближи в едър план и синьото се оказа море, жълтото — плаж, зеленото — гори… Такива, каквито бяха на Земята, и все пак повече приличаха на рисунка, на макет, на декор. Бяха убедени, че е подражание, възстановка като в старателно, но неловко направен филм. Пред гората видяха сградата на почивния дом за космонавти в Ню Мистрал край жълтия плаж на океанския бряг: в един мъничък поднос. Ако имаха време да размислят, щяха да разберат, че онова, което липсваше от достоверността на картината, бяха детайлите — сякаш всичко тук бе съставено от общите спомени на изчезналите, които неведнъж бяха почивали на този бряг. Сега те бяха там — Ливиус и Козловски, Степанов и Тегрис, Ли-Ванг и Фишер. Седяха върху мраморните стъпала пред почивния дом, взрени в бавните, спокойни вълни, в далечината, в синия безкрай на хоризонта. Седяха в подноса… В подноса-сравнение, нов символ, ново внушение на планетата. Гледаха и чакаха, мълчаха и се взираха — в какво в същност? Разменяха нарядко по някоя дума, раздвижваха се и пак сядаха. Чакаха. Степанов и Козловски си казаха нещо, надигнаха се и влязоха в така познатия хол. Взеха от бара питиета и за другите и излязоха отново. Ли-Ванг отблъсна чашата и тя безшумно се пръсна на парчета по стъпалата. Тегрис отпи направо от бутилката. Другите си сипаха.
— Никой от тях не пиеше — чу се гласът на Мишел от диска, задавен от напиращо неясно чувство.
— Това не знаем — отвърна след малко „медузата“. — Тази подробност е тяхна. Ние само им дадохме възможност да… живеят и след смъртта. Сега вече правят каквото те пожелаят.
— Значи са живи?
— Не… Не са. Не така, както на Земята. Те съществуват за вас, за себе си, за онези, които са оставили там и които страдат за тях. Не могат нищо да направят за другите, за когото и да било, а това ние не наричаме живот. Те просто са там, тоест тук… Ще съществуват тук, докато намерим начин да ги върнем.
— Какво тогава са те!
— Понятия за нас, съществата от планетата Ливиус. Добри, мили понятия, или нещо друго. Чувства, копнежи, безпокойство, съхранени в шепите ни, за да не изчезнат съвсем. А сега запазете хладнокривие, Мишел! Мили, мъничък Мишел, запазете хладнокривие!
В този миг шестимата изчезнали се обърнаха към екрана. Те бяха изненадани, радостно и едновременно тъжно. Сякаш се взираха в Ян и Мишел. Погледите им се срещнаха. Двамата изтръпнаха: по така добре познатата алея към почивния дом се зададоха самите те: Ян и Мишел…
— Но това сме ние! — ужасен възкликна Ян.
— Да — глухо отвърна Мишел. — Ние. И ми се струва, че…
В ТОЗИ МИГ екранът угасна.
И ако могат нещата да се връщат назад, миг преди този миг корабът се взриви.