Рей Бредбъри
Пикасово лято
Джордж и Алис Смит слязоха от влака в Биариц по обед; час по-късно вече бяха успели да се настанят в хотела и се бяха излегнали на пясъка край океана.
На вид просналият се на плажа Джордж приличаше на поредния пресен-пресен турист, домъкнат за съвсем кратко в Европа. Той обаче бе човек, който обичаше изкуството повече от самия живот.
— Ето… — Джордж Смит въздъхна. Още една капка пот се стече по гърдите му. Отърви се от водата от водопровода в Охайо, помисли си той, после изпий на екс най-доброто бордо. Задръсти кръвта си с богатия френски седимент, за да можеш да гледаш с очите на местните жители.
Защо? Защо да яде, да вдишва, да пие всичко френско? За да може след време наистина да започне да разбира гения на един човек. Устните му се размърдаха, оформяйки името.
— Джордж? — Съпругата му се надвеси над него. — Знам за какво си мислиш. Прочетох го по устните ти.
Той лежеше абсолютно неподвижно и чакаше.
— И?
— Пикасо — рече тя.
Той трепна. Все някой ден и тя щеше да се научи да произнася името правилно.
— Моля те — каза тя. — Отпусни се. Зная, че чу слуха сутринта, но трябва да се увериш с очите си. Тикът ти се е появил отново. Добре, Пикасо е тук, на няколко мили надолу по брега, на гости у свои приятели в някакво малко рибарско градче. Но трябва да забравиш за това или с почивката ни е свършено.
— Иска ми се изобщо да не бях чувал слуха — призна той.
— Де да ти харесваха и други художници… — каза тя.
Други ли? Да, имаше и други. Можеше да закуси с удоволствие с есенните круши и среднощни сливи от натюрмортите на Караваджо. За обяд — бълващите пламъци горещи слънчогледи на Ван Гог, онези цветове, които и слепец би видял, ако прокара пръсти по огненото платно. Но големият пир? Картините, за които пазеше апетита си? Ето го, изпълващ хоризонта като надигнал се от морето Нептун, с корона от водорасли, алабастър и корал, с четки стиснати като тризъбци в юмруците и тъй грамадна опашка, че може да посипе с летни пръски целия Гибралтар — кой друг, ако не създателят на „Момичето пред огледалото“ и „Герника“?
— Алис — търпеливо каза той. — Как да ти обясня? Когато слизах от влака, си казах: Боже мой, всичко това е страната на Пикасо!
Но наистина ли бе така? Небето, земята, хората, розовите тухли тук, извитите електрическосини решетки на балконите там, мандолина, зряла като плод в ръцете на човек, разкъсано пано, развявано като конфети от нощния вятър — колко от това бе Пикасо, до каква степен Джордж Смит гледаше на света с неистовите очи на Пикасо? Отчаяно копнееше да научи отговора. Онзи старец до такава степен бе изпълнил цялото му същество със своя терпентин и безир, че той сам бе преживял целия Син период по здрач и Розов на разсъмване.
— Все пак си мисля — каза той, — че ако спестим пари…
— Никога няма да имаме пет хиляди долара.
— Знам — тихо рече той. — Но пък е приятно да си помислиш, че някой ден бихме могли да се сдобием с тях. Няма ли да е страхотно просто да отидеш при него и да кажеш — Пабло, ето ти петте хиляди! Дай ни морето, пясъка, това небе или каквото си пожелаеш, и ще бъдем щастливи…
След малко жена му го докосна по ръката.
— Мисля, че е по-добре да се топнеш в морето.
— Да — съгласи се той. — Тъкмо това ще направя.
Бял пламък изригна нагоре, когато проряза с тяло водата.
Следобед Джордж Смит излезе и тръгна към океана срещу многобройните летовници, които с приближаването на слънцето към хоризонта бяха помъкнали червените си като раци тела към захаросаните си хотелчета.
Безкрайният плаж бе пуст, с изключение на двама души. Единият бе Джордж Смит с кърпа през рамо, излязъл да се топне за последен път.
Другият, дребен и набит, се разхождаше далеч от Смит в спокойното време. Бе по-мургав, бръснатата му глава бе станала почти махагонова от слънчевите лъчи, а очите му бяха ясни и проблясващи като вода.
Така бе нагласена сцената на брега и след няколко минути двамата трябваше да се срещнат. И отново Съдбата определи времето за шок и изненади, пристигане и заминаване. А тези двама самотни разхождащи се мъже нито за миг не се замислиха за съвпадението, за онзи незнаен поток, който се мотае край теб във всяка тълпа и всеки град. Нито пък за факта, че дръзналият да навлезе в потока се оказва заобиколен от чудеса. Подобно на повечето хора, те просто свиха рамене на подобни щуротии и стояха на разстояние от брега, за да не би Съдбата да ги повлече.
Непознатият се огледа, видя, че е съвсем сам, видя водите на прекрасния залив, видя слънцето, плъзгащо се по късните цветове на деня, след което се обърна и забеляза върху пясъка някакъв малък дървен предмет. Бе просто тънка пръчка от сладолед; сладкият разкош отдавна се беше стопил. Вдигна я с усмивка. Огледа се отново, за да се увери, че е сам, приклекна и, хванал нежно пръчката, започна с леки движения да прави единственото нещо на света, което можеше да прави по-добре от всички други.