Започна да чертае по пясъка невероятни фигури.
Скицира една и продължи нататък, без да вдига поглед от пясъка, вече напълно съсредоточен в работата си; нарисува втора и трета, след това четвърта, пета, шеста.
Като оставяше следи по плажа, Джордж Смит гледаше в една посока, после в друга и в края на краищата видя човека пред себе си. Когато приближи, забеляза, че почернелият от слънцето мъж се е навел над пясъка. Още по-близо — и стана ясно с какво е зает. Джордж Смит се позасмя. Естествено, естествено… Самичък на плажа, този мъж (на колко ли години беше? Шейсет и пет? Седемдесет?) си драскаше разни заврънкулки. Как само летеше пясъкът! Как стремително изникваха невероятните портрети на брега! Как…
Джордж Смит направи още една крачка и замръзна.
Непознатият рисуваше и рисуваше, и явно изобщо не усещаше, че някой е застанал непосредствено зад него и света на рисунките върху пясъка. Вече бе толкова омагьосан от уединеното си творчество, че не би се спрял дори ако в залива се взривяха дълбочинни бомби.
Джордж Смит гледаше към пясъка. И след дълго взиране започна да трепери.
Защото на равния бряг имаше гръцки лъвове и средиземноморски кози, девици с тела от пясък като златен прах и сатири, свирещи на украсени рогове, танцуващи деца, хвърлящи цветя по плажа, подскачащи след тях агънца, музиканти с арфи и лири, еднорози, отнасящи млади момичета към далечни поляни, гори, порутени храмове и вулкани. В непрекъсната линия покрай брега ръката, дървеният писец на мъжа, наведен трескаво и обливащ се в пот, драскаше, украсяваше, завърташе надолу и нагоре, напреки, навътре и навън, съшиваше, шепнеше, спираше, после продължаваше забързано нататък, сякаш тази пътуваща вакханалия трябваше да свърши, преди слънцето да потъне в морето. Двайсет, трийсет или повече метра нимфи, дриади и летни фонтани изригваха в тайнствени йероглифи. Пясъкът под угасващата светлина на слънцето придоби цвета на стопена мед, по която бе изписано послание, разбираемо за човек от всяка народност и от всяко време. Всичко се виеше и летеше в своя собствена гравитация и вихър. Тук кървавочервеното грозде се мачка от краката на танцуващите дъщери на винарите, там димящото море ражда изсечени чудовища, а в същото време ярки хвърчила пръскат аромати в гъсти бели облаци… там… там… там…
Художникът спря.
Джордж Смит отстъпи назад и се закова на място.
Художникът вдигна очи, изненадан, че толкова близо до него има друг човек. Стоеше и местеше поглед от Джордж Смит към собствените си творения, пръснати като спокойни стъпки по пясъка. Накрая се усмихна и сви рамене, сякаш искаше да каже — вижте ме само какво направих; ама че детинщина. Ще ми простите, нали? На всички ни се случва да се проявим като глупаци… И на вас ви се е случвало, нали? Е, значи ще позволите и на стария глупак… Добре! Добре!
Но Джордж Смит можеше само да се взира в дребния мъж с потъмняла от слънцето кожа и бистри будни очи и само на себе си да шепне името му.
Останаха така може би още пет секунди — Джордж Смит, вперил поглед в пясъчния фриз, художникът — наблюдаващ Джордж Смит с весело любопитство. Джордж Смит отвори уста, затвори я, протегна ръка, после я отпусна. Направи крачка към рисунките, отстъпи назад. После тръгна покрай тях подобно на човек, разглеждащ прекрасни мраморни статуи, изхвърлени на брега от някакви древни руини. Очите му не мигаха, ръката му искаше да ги докосне, но не посмяваше. Искаше му се да избяга, но не избяга.
Внезапно погледна към хотела. Да, точно така! Да тича! Какво? Да грабне лопата, да копае, да спаси частица от този бързо ронещ се пясък? Да намери реставратор, да го домъкне колкото се може по-бързо тук с парижки гипс, за да направи отливка поне и на нищожна част от всичко това? Не, не. Глупаво е. Или…? Очите му се стрелнаха към прозореца на стаята му. Фотоапаратът! Тичай, вземи го, върни се и бързай по брега, щракай, сменяй филма, щракай, щракай, докато…
Джордж Смит се завъртя към слънцето. То грееше слабо в лицето му; отразяваше се като два малки пожара в очите му. Вече се бе спуснало наполовина във водата, а другата половина щеше да потъне само след секунди.
Художникът се бе приближил и сега гледаше лицето му тъй приятелски, сякаш четеше всяка негова мисъл. Ето че кимна леко. Ето че пръчицата от сладолед небрежно се откъсна от пръстите му. Ето че казваше — довиждане, лека нощ. Ето че тръгна на юг покрай брега.