Джордж Смит стоеше и гледаше след него. След минута направи единственото, което му оставаше. Тръгна от началото на фантастичния фриз от сатири и фавни, опиянени девици, танцуващи еднорози и свирещи младежи. Дълго вървя, без да откъсва поглед от кипящата вакханалия. А когато стигна до края на животните и хората, се обърна и тръгна в обратната посока, като се вглеждаше внимателно, сякаш търсеше нещо, но не бе съвсем сигурен къде точно се намира. Продължи да обикаля, докато в небето и пясъка не остана никаква светлина.
Седна на подредената за вечеря маса.
— Закъсня — каза жена му. — Наложи се да сляза сама. Умирам от глад.
— Всичко е наред — отвърна той.
— Нещо интересно от разходката? — попита тя.
— Не — каза той.
— Изглеждаш странно. Джордж, нали не си влязъл прекалено навътре и за едната бройка да се удавиш? По лицето ти виждам, че е така. Не си влизал прекалено навътре, нали?
— Да — каза той.
— Не го прави повече — рече тя, като се взираше внимателно в него. — Е, какво ще си поръчаш?
Той взе менюто, зачете го и изведнъж спря.
— Какво има? — попита жена му.
Той завъртя глава и затвори очи.
— Слушай.
Тя се заслуша.
— Нищо не чувам.
— Наистина ли?
— Наистина. Какво има?
— Приливът — рече той след малко, с все още затворени очи. — Просто идва приливът.