Остин не е лошо момче, смелостта и страха му са в необходимата пропорция, но според мене той е вече белязан. На Кирил това не можеш му го обясни, обаче аз виждам: въобразил си е човекът, че Зоната я познава и разбира от край до край, и скоро ще скочи в трапа. Както обичате. Обаче без мене.
— Добре де — примижава Кирил. — А Тендър?
Тендър е неговият втори лаборант. Сносен човек, спокоен.
— Малко е старичък — казвам. — И деца има…
— Нищо. Вече е бил в Зоната.
— Хубаво — кимам. — Нека бъде Тендър.
Та, той остана да виси над картата, пък аз препуснах право в „Борж“, щото ми се ядеше до припадък и ми беше пресъхнала глътката.
Добре… Явявам се аз на другата сутрин както винаги в девет, представям пропуска си, а в караулката дежури оня длъгнестия сержант, дето миналата година го въргалях заради Гута, когато се беше лепнал за нея на пияна глава.
— Здрасти — вика ми той. — Тебе — казва, — Рижи, из целия институт те търсят…
Тук вече го прекъснах вежливо:
— Не съм ти Рижи. И не ми се навирай за приятел, върлино шведска.
— Господи, Рижи! — изумява се оня. — Че нали всички така ти викат!
Аз преди влизане в Зоната съм малко кибритлия, че бях и трезвен на всичкото отгоре, та го награбих за портупея и с пълни подробности му разясних какво представлява той и защо е произлязъл от майка си. Онзи плюна, върна ми пропуска и вече без всякакви нежности излая:
— Редрик Шухарт, наредено ви е незабавно да се явите при пълномощника на отдела за безопасност капитан Херцог.
— А така — казвам. — Това е друго нещо. Учи се, сержант, лейтенант да пораснеш.
А в това време си мисля: що за ново двайсет пък сега? За какво съм дотрябвал аз на капитан Херцог рано-рано в работно време? Нейсе, отивам да се представям. Кабинетът му е на третия етаж, хубав кабинет, има си и решетки на прозорците, като в полицията. Самият Вили възседнал стола си, съска с лулата и писателствува на машинката, а в ъгъла ровичка из желязната каса едно сержантче, ново някакво, не го познавам. То в нашия институт тия сержанти са цяла дивизия, и всичките едни такива породисти, румени, охранени — нито им е изтрябвало да ходят в Зоната, нито им пука за световните проблеми.
— Добър ден — казвам. — Викали сте ме?
Вили се взира в мен като в празно място, отмества пишещата машинка, полага пред себе си дебела папка и се залавя да я разлиства.
— Редрик Шухарт? — пита.
— Същият — отговарям, ама ми е смешно, та едва се сдържам. Избива ме на такова едно нервозно хихикане.
— От колко време работите в института?
— Две години, та трета.
— Семейство?
— Самичък съм — викам. — Сираче.
Тогава той се обръща към своето сержантче и строго му нарежда:
— Сержант Лъмър, вървете в архива и ми донесете дело номер сто и петдесет.
Сержантчето изкозирува и се омете, а Вили захлопна папката и ме изгледа мрачно:
— Пак ли подхвана стария занаят?
— Какъв стар занаят?
— Много добре знаеш какъв. Пак пристигна материал срещу тебе.
„Тъй значи…“ — мисля си.
— И откъде е материалчето?
Той се намръщи и раздразнено зачука с лулата си по пепелницата.
— Това не те засяга! Аз като стар приятел те предупреждавам: зарежи тая работа, откажи се завинаги. Защото ако те спипат втори път — няма да се отървеш само с шест месеца. А от института ще те изритат моментално и вовеки веков, ясно ли ти е?
— Ясно ми е — казвам. — Това ми е ясно. Само не ми е ясно коя гадина ме е наклепала…
Но той вече ме гледа с оловен поглед, съска с празната лула и си прелиства ли, прелиства папката. Ще рече, върнал се е значи сержант Лъмър с дело номер сто и петдесет.
— Благодаря, Шухарт — произнася капитан Вили Херцог, по прякор Кюнеца. — Това е всичко, което исках да изясня. Свободен сте.
И, отидох аз в съблекалнята, надянах екипировката, палнах цигара, а през цялото време си мисля: откъде ли се носи тоя звън? Ако е откъм института, тогава всичко е гола измишльотина — тук никой нищо не знае за мен и не може да го знае. Ако пък са ми стоварили кривите дърва от полицията… пак е странно, какво биха могли да знаят те там, освен моите стари грехове? Да не би Лешоядът да е хлътнал — тая гад, за да спаси себе си, е способна когото щеш да натопи… Но нали даже и Лешояда сега не знае нищо за мене. Мислих аз, мислих, нищо полезно не измислих и реших — майната му. За последен път бях ходил нощем в Зоната преди три месеца, почти цялата плячка вече коснах и даже изхарчих почти всичките пари. С никакви улики на ръка не са ме хванали, а сега пък ще ме спипат на тясно друг път, аз съм хлъзгав…