Весел Цанков
Пиксел
Какъв би бил нашият живот, ако живеехме в мегаполис с три милиарда жители? Как да се ангажират всичките тези хора, за да не мислят повече, отколкото трябва, след като пирамидите вече са построени? Може ли човек да осъзнае, че е личност, въпреки Системата? И какво всъщност е Системата - Бог, фикция, чудовищен заговор или нещо друго?
Тези въпроси си задавах, докато писах моя научнофантастичен роман “Пиксел 1D4C00”. Ако трябва да го определя с едно изречение, бих казал, че това е животът в “Метрополис”, описан в справочника “Пътеводител на галактическия стопаджия”.
Някой избива двойниците на Главният секретар на Града. Кой иска да го извади от равновесие и му прави намек, недвусмислен като удар с чук в зъбите? Дали това е Big Boss, шеф на Управителният съвет на Града, който контрира апетитите му за повече власт? Или е Oldfish, Главен водопроводчик, който иска да прокара поредния си проект за разширение на градската инфраструктура и да усвои куп пари от бюджета, на които са хвърлили око и хората на Главният секретар? А може би са хакерите? Бойците от армията за това или армията за онова? Маниак с прекалено много свободно време?
Един ден пиксел 1D4C00, който отговаря за цвета и яркостта на последния пиксел в долния десен ъгъл на виртуалния компютърен екран, вижда, че на работното място на най-добрия му и единствен приятел, пиксел 1D45C3, седи непознат мъж. Всички твърдят, че това е именно пиксел 1D45C3. Търсейки приятеля си, пиксел 1D4C00 постепено се отделя от стадото, става все по-подозрителен и в крайна сметка е подгонен от патрул на AntiVirus Realtime Auto-Protect System.
Бягайки, пикселът попада при група хакери, които живеят полулегално в основите на Града. В разговорите си с водача им хакерът дядо Матей, с кльощавия културист Ячко, с Шефа, който е изоставил блестяща кариера в Града за да използва човешкото си право на мързел, пиксел 1D4C00 продължава да открива своята индивидуалност.
След като е заловен от силите на реда, пикселът отново е върнат в Града. Тук най-сетне намира своя приятел и разбира, че Системата има нужда от своето най-малко колелце, за да не спре гигантският механизъм. Предател ли е индивид, който помага на Системата, която го обезличава? Не това е важно за пиксел 1D4C00, а възможността да вземе самостоятелно решение. Той прави своя избор и конфликтът в Управителният съвет е решен. Системата продължава да функционира - до следващия конфликт.
Тази книга може да се разпространява свободно. Посетете http://veselbg.blogspot.com/ ако предпочитате да я прочетете на хартия или да я подарите на някого с автограф на автора, или ако книгата ви е харесала и искате да платите сума по ваш избор.
Благодаря
Весел Цанков
1.
Докато колегата му попълваше стандартен доклад, патрулният от AntiVirus Realtime Auto-Protect System огледа подробно мъжа и си каза: „Този тип явно е голяма работа“.
И беше прав.
Костюмът му бе „Jovani“.
Ризата му бе „Lake“.
Вратовръзката му бе „Smith“.
Обувките му бяха „El Macho“.
Чорапите му бяха „Mr Sock“.
Дупката в тила му бе от „Colt Peemaker“.
На заден план стояха няколко едри мъжаги в сигналножълти непромокаеми гащеризони и наблюдаваха шефа си. Той бе коленичил върху Тръбата и я оглеждаше така внимателно, сякаш търси къде да я целуне. Сцената бе изпълнена с предчувствие за скорошно чудо.
На преден план бе русата репортерка, също с непромокаем гащеризон, стоеше й страшно секси (за който си пада по такива маскаради). Тя държеше микрофон, гледаше напрегнато в обектива на камерата и говореше бързо, сякаш за последно:
— Съжителството на повече от три милиарда души в един многоетажен град поражда страшно много проблеми. Противно на общоприетото мнение обаче, основният от тях не е изхранването на хората, а последиците от него. Да се чудим ли тогава защо водопроводчиците държат като с гаечен ключ съвременните градове и човек не може дори една вода да пусне извън одобрения от тях график? Можем да ги мразим, можем да измисляме вицове за тях, можем да ги презираме, но водопроводчикът си е ВОДОПРОВОДЧИК, особено след общата им стачка, известна като Вонящата седмица…
Big Boss деактивира виртуалния си компютърен екран и се отпусна във ваната.
Шефът на водопроводчиците в Града бе умен човек. Можеше да има всичко, но се ограничаваше с позволеното. Творчески, разбира се. Например той се наслаждаваше на лоялната към Призива за опазване на питейната вода седмична вана за управленския персонал всеки ден и въпреки това съвестта му бе чиста, защото твърдо бе решил след време да компенсира преразхода. Според изчисленията му заради днешното къпане ще трябва да се лиши от полагаемата му се вана след 215 години, 7 месеца, 3 седмици и 5 дни и всичко ще е наред с Призива, а това, че средната продължителност на живота е 97 години бе нещо извън него.