Спряха на светофара към главния коридор.
— Разбирам за какво говорите, скенер. Утре ще съкратя упражненията си с 16 секунди.
— Благодаря ви за отзивчивостта, пиксел 1D4C00. Ако всички граждани в нашия град бяха като вас, животът в обществото ни би бил много по-лек. Приятен ден!
Светофарът светна зелено и пикселът с облекчение се гмурна сред потока хора, бързащи към асансьорите.
Ако приемем, че шансът някой да пръдне в асансьора е едно на хиляда, в кабина за 1500 души, в която са се натъпкали към 2000 въпросът е не „дали“, а „кой“. Тази сутрин неподходящи газове отдели един алкохолизиран хардуерист и пиксел 1D4C00 загуби 5 кредита, които бе заложил на някакъв парадоксално пълен младши байт от BIOS.
Асансьорът спря на първия етаж и хората се втурнаха през рамките на детекторите за оръжие, експлозиви, наркотици и повишена телесна температура към перона на метрото, търсейки заедно със слезлите от другите седем асансьора по-изгодно място за качване.
След няколко секунди влакът пристигна откъм северната част на града и стените на вагоните плавно се спуснаха към перона. Пътуващите вътре тревожно гледаха тълпата отвън. Бариерите потънаха в перона и множеството щурмува влака. Пиксел 1D4C00 се люшна към третия вагон.
— Преминавайте навътре!… Моля побързайте!… — двамата кондуктори висяха с лице надолу, вързани с ремъци в количките си под тавана на вагона, плъзгаха се напред-назад и надвикваха тълпата — Господине, заемате повече място от препоръчваното в Призива за опазване на пространството, глътнете си корема или слезте незабавно!… Госпожо, ако си вдигнете ръцете, ще се чувствате много по-комфортно!… Уважаеми пътници, побързайте, и други искат да се качат!… Господине, чантата ви е прекалено голяма, погледнете ме за да ви таксувам допълнително!
— Чантата ми се скъса! Ето я само дръжката! Върнете ми чантата!
— Така или иначе чантата ви заема място във вагона!
— Чантата ми!
— Ще я намерите на слизане! Погледнете ме за да ви сканирам ретината!
След минута и половина вагоните бяха пределно натъпкани. Отвън останаха само стотина души, които тичаха напред-назад по перона, някои от тях успяха да се мушнат в почти невидими пролуки сред телата на качилите се, другите разочаровано се отдръпнаха да чакат следващия влак. Бариерите на перона се вдигнаха, стените на вагоните се затвориха като доуплътниха пътуващите и влакът безшумно се плъзна на магнитната възглавница.
1D4C00 бе притиснат до нежна висока брюнетка.
— Надявам се… че не ви… притеснявам… много — каза й той, като се мъчеше да диша.
Тя му се усмихна и опита да каже нещо, но не й достигна въздух. Очите й бяха зелени.
Четири минути по-късно пристигнаха в центъра и пиксел 1D4C00 спринтира заедно с другите към асансьорите.
Пиксел 1D4C00 влезе във видеопаметта през рамката на детектора за оръжие, експлозиви, наркотици и повишена телесна температура 5 минути преди началото на работния ден.
Видеопаметта се помещаваше в огромна, яркоосветена зала на 90 етаж. Погледната отгоре, тя приличаше на кошер, само че тук „пчеличките“ бяха в клетките на видеопаметта, представляващи правоъгълни работни места метър на метър и половина, разделени от хоризонтални коридори, широки също метър. Всеки пиксел разполагаше с пластмасово бюро и стол, а за да не се разсейва по време на работа, отпред и отстрани имаше шумопоглъщащи прозрачни прегради, високи метър и половина.
Върху всяко бюро лежаха 6 комплекта бланки за часови доклади и 2 за сутрешен и вечерен. В чекмеджетата им имаше по един маркер и пулверизатор за заличаване. Заради Призива за опазване на растенията бланките бяха пластмасови. Те бяха подредени и бланките за сутрешен доклад не можеха да се използват за вечерен, също както и комплектът бланки за доклада в 11 сутринта бе неподходящ за доклада в 3 следобед. Преди да попълни съответните бланки с маркера, служителят заличаваше с пулверизатора това, което бе написал предишния ден.
По хоризонтала 1600 клетки, по вертикала 1200. Във всяка една от тях седеше по един пиксел. Ако заменим човека със съответните цвят и яркост, бихме получили базовото изображение на виртуалния компютърен екран, с който разполагат около 95 процента от гражданите на земното кълбо. Разбира се, човек може да променя своя екран както си поиска съобразно с правилата, може да отваря различни приложения, да играе игри, да гледа филми или да пише статия за авторитетния е-вестник „Дневен слух“, но основата, началото и есенцията на всичко се съхраняваше тук и каквато и авария да сполетеше Сървъра, винаги можеше да се започне отново както трябва — лента за задачи в долния край на екрана с бутон „Старт“ вляво и часовник вдясно, отгоре вляво My Computer, под него Recycle Bin.