След двайсетина минути пикселът успя да се мушне сред седналите в единия край на бара. Барман #7 веднага дойде при него да забърше плота.
— Здравейте! Сандвич пиле с риба тон, нали?
— Да. И синтетичен чай.
— Лимонов?
— Естествено!
Барманът се зае да изпълнява поръчката, а 1D4C00 даде едно ухо на музиката.
В повечето барове съставите наблягаха на 120 битовите семпли, защото иначе публиката ги замерваше с пуканки, чаши и по-грозните мадами в залата. Тук обаче бяха наели малка женска вокална група. Дванайсетте момичета пееха акапелно евъргрийни, които разнообразяваха от време на време със собствени композиции. В момента изпълняваха на шест гласа песента „Тръгвам си при друг“ („Ти си тъп, ти си скучен, просто разбери — тръгвам си при друг./Ти си грозен, не ти става, просто разбери — тръгвам си при друг…“) от дебютния албум на Backup Girls „Нещо лигаво в леглото ти“.
Барман #7 постави пред него димяща чаша и чинийка с голямо парче бяло пилешко месо, върху което бе поставена накълцана риба тон, разбъркана със специалната майонеза, чиято рецепта бе тайна на заведението.
— Как сте тази вечер? — #7 започна да забърсва една чаша.
— Благодаря, добре — отговори 1D4C00 и задъвка сандвича.
— Надявам се, че в службата всичко е минало добре?
— Да, един обикновен работен ден — каза пикселът, макар да се сети за случката с 1D45C3.
— А къде е вашият приятел?
Къде е наистина? Сигурно вече е у дома си. Пиксел 1D45C3 сигурно вече е у дома си, а къде е неговият приятел… 1D45C3 е неговият приятел. И сигурно вече е у дома си.
— Сигурно вече е у дома си.
— Да, добре е от време на време човек да бъде вечер у дома си. Обаче не много често.
Барман #7 му намигна и отиде към другия край на бара. 1D4C00 пак подхвана сандвича.
Пикселите от първия и последния ред имаха едно голямо предимство — за да напуснат работните си места те не трябваше да пъплят в тесните пътеки между редовете, а от клетките си излизаха направо на широката пътека, която минаваше покрай стените на залата.
Когато първият му работен ден приключи, 1D4C00 успя бързо да се измъкне в коридора отдясно на залата, заобиколи тичешком през почти пустия напречен коридор, промъкна се покрай стената в коридора отляво и настигна пиксел 1D45C3 на няколко крачки от изхода на видеопаметта.
— Здрасти — каза му, — не ти благодарих за помощта.
Беше се задъхал. Един униформен служител на AntiVirus Realtime Auto-Protect System го изгледа подозрително, после се изцъкли и очите му замърдаха наляво-надясно и нагоре-надолу — явно бе активирал виртуалния си компютърен екран и преглеждаше някаква информация.
— Дреболия — измърмори 1D45C3 и го дръпна за лакътя да не спират. — Като те видях в обедната почивка и веднага се сетих как дойдох тук от академията. Беше преди 12 години.
— Имаш ли време за едно питие?
— За това винаги се намира време. Ела да ти покажа едно местенце.
В бар „RGB“ 1D45C3 делово отиде до бара и застана на педя зад гърбовете на мъж и жена, които тъкмо бяха приключили със сандвичите си и сега лениво разговаряха на по чаша синтетично безалкохолно вино. Пикселът очевидно никому не пречеше, стоеше си кротко и зяпаше наредените отсреща бутилки. Няколко минути по-късно двойката припряно си тръгна и пикселите седнаха на освободените места. 1D45C3 се усмихна бегло на едрата дама с твърде младежко лице до него. Отдясно на 1D4C00 седеше някакъв чиновник на средна възраст. Пикселът видя очите му в огледалото зад бара — онзи явно гледаше тенис по виртуалния си компютърен екран.
1D45C3 с погнуса отмести недопитите чаши.
— Безалкохолно вино! Перверзия! Това е все едно киберсекс без секс и в offline режим!
Обслужи ги барман #2.
— Два сандвича пиле с риба тон и лимонов чай — поръча 1D45C3. — От мен да го знаеш, новобранец, когато хапваш нещо сухо и набързо, винаги го поливай с чай, полезно е за червата.
Онзи го потупа по рамото и 1D4C00 трепна. Въпреки ежедневната блъсканица в метрото, асансьорите, коридорите и навсякъде отвъд входната врата на стаята му, той някак си не можеше да свикне с чуждите тела. Всъщност не само той. Дори и в пиковите часове, когато хората са като шприцовани във вагона на метрото, пак между тях има тънка граница, въображаем ограничителен слой с дебелина една молекула, който опазва индивидуалността им и създава работа на социалните психолози да говорят за бедите, породени от отчуждението в съвременния свят.