Старовремска карта за игра. Изпаднала е от джоба на шефа на видеопаметта докато е вадел носната си кърпа. Трябва да му я върне.
Стана точно 11 часа. Пиксел 1D4C00 прибра картата в джоба си и подхвана поредния доклад.
След работа 1D4C00 и 1D463F се срещнаха в десния коридор край четвъртия изход от видеопаметта.
Пикселът мислеше да заведе колежката си в бар „RGB“, но 1D463F му каза, че знае приятен ресторант тъкмо като за тях. 1D4C00 активира виртуалния си компютърен екран за да провери какво е положението в разплащателната му сметка.
— Там не е скъпо — усмихна се 1D463F като видя как пикселът се взира в нищото.
— Исках да видя на картата къде се намира…
— Аз ще те заведа.
По пътя се оплакваха един на друг от досадните доклади. Оказа се, че и двамата мразят най-много доклада в 16 часа.
В асансьора се оказаха притиснати сред шумна група уебдизайнери и пътуваха мълчаливо, усмихвайки се неутрално един на друг. Междувременно 1D4C00 се чудеше дали бюстът й е силиконов. Ако се съдеше по натиска в гърдите му, по-скоро бе мраморен.
Слязоха два етажа по-надолу. Ресторантът се намираше точно срещу асансьора. Казваше се „При Майстора“. Сърцето на 1D4C00 спря, вероятно завинаги.
Ресторант „При Майстора“ имаше банери в десетте най-посещавани прозорци. Само рекламата му в прозореца на Retro Music Television струваше повече от годишната заплата на пиксел. А колко ли струваше една вечеря в ресторанта? Ако се доверим на рекламата „При нас храненето е изкуство, а времето няма значение“ значи прекалено много.
1D463F се разсмя.
— Ти какво си помисли, че ще дойдем тук?
— Никакъв проблем…
Тя го поведе надясно по коридора.
— Ресторантът, в който отиваме, се казва „@“ и няма нищо общо с тази снобария.
Оказа се, че наистина е така, но все пак „@“ си беше истински ресторант — с келнери, маси, столове и дори имаше маси за двама, една от които чакаше тях.
— Запазих я след като ме покани — обясни скромно 1D463F.
1D4C00 мислено се изрита с всичка сила между краката защото изобщо не се бе сетил за нещо такова.
— Моята резервация в „RGB“ отиде на кино… — тъжно каза той. — Обаче тук е много по-хубаво. Често ли идваш?
— От време на време.
— Сама?
— Какво значи сама? Съседната маса е на една ръка разстояние.
— Не обичаш ли тълпите?
— Кой ги обича?
— Някой. Или всички, иначе досега хората все нещо щяха да измислят.
— А Призивът за опазване на пространството?
Пикселът се зачуди какво да каже. 1D463F се зачете в менюто и той също забоде нос в своето.
— Ще взема свинска пържола без холестерол. И розе. А ти, 1D4C00?
— Искам „Задушен рай“.
— Какво е това?
— Аерирано говеждо.
— Защо пък аерирано?
— Не знам, прияде ми се. Пък и се връзва с розето.
— Розето се връзва с всичко — сви рамене тя.
Келнерът взе поръчката им. 1D4C00 се сети, че сега трябва да си говорят за нещо. Може би за работата? По-добре за музика. Ако в ресторанта имаше музиканти, можеше тях да обсъдят…
— Знаеш ли, че има места в нашия град, които никога не си посещавал и никога няма да посетиш? — попита го тя.
— Разбира се.
— И какво?
— Какво?
— Не ти ли се иска да ги посетиш?
— Да обиколя целия град? Невъзможно е.
— Напротив. С метрото градът се прекосява за 41 минути ако не броим спирките. Дори и с тях няма два часа.
— Ти направила ли си го?
— Да обиколя града? Не, но съм пътувала от едната крайна спирка на метрото до другата.
— Интересно ли ти беше?
— Беше кошмар.
— Мразя тъпканицата в метрото.
— И аз. Пътуването от нас до видеопаметта ми е напълно достатъчно.
Сервираха им. Аерираното говеждо се оказа доста вкусно. Топеше се на езика. Не оставаше почти нищо за гълтане.
— Как е удушеното говедо?
— Леко, идеално за вечеря — той вдигна чашата си — Особено с това страхотно вино. Наздраве!
Розето наистина бе хубаво.
Тя се хранеше с апетит. Дори лакомо. Малките парченца пържола изчезваха едно след друго между влажните й от виното устни. Дъвчеше енергично. Гледката определено му харесваше.
— Знаеш ли — каза й, — излиза, че пресечката на коридори N27 и W189 е толкова недостижима за нас, колкото и Луната.
— Ако вземеш метрото на юг до последната станция, после метрото на запад и там някъде трябва да е това място.
— Много добре се ориентираш!
— Сигурно като прелетните птици имам магнит в човката си.
Той доля чашите им.
— Ако прелетните птици имаха хубава човчица като теб, нямаше да им се налага да прелитат където и да е.