Той загриза контрабандна репичка — не за друго, а за да я унищожи.
Цяла сутрин бе инспектирал Тръбата. Всяка канализационна тръба изисква внимание, особено когато е с такива размери, че през нея спокойно би могъл да премине корабът „Титаник“ заедно със съответния айсберг. Засега Тръбата смогваше да отвежда гадостите от градската пречиствателна станция към дъното на Атлантическия океан, но с този прираст на населението препълването бе въпрос на няколко години. Не стига това, ами и последните данни за нивото на сероводорода в океана никак не го радваха.
Активира виртуалния си компютърен екран и отвори прозореца със служебна информация. Обедното заседание на Управителния съвет още не бе приключило. Повика секретарката си и махна екрана.
В банята влезе руса жена, материализираният пубертетен блян на Рубенс. Японското кимоно явно не е създадено за такива пищни форми, но и това бе част от чара й.
— Кажи на онези да ме изчакат.
— Да, Big Boss.
Понякога го питаха защо, след като може да има за секретарка която си поиска манекенка, бе избрал точно този празник на изобилието. „Така имам повече от нея за същите пари“ отговаряше, когато бе цинично настроен. Рядко споделяше, че е много удобна за гушкане.
Главният водопроводчик пусна топлата вода и размърда косматите си крака, за да се стопли по-бързо ваната.
Oldfish харесваше мебелите от дърво, най-добре бор, шлайфани добре и да имат тук-там чепове. За съжаление лоялността към Призива за опазване на растителността го принуди да обзаведе кабинета си с мебели от стандартни материали. Керамични плочки на пода. Бюро, издялано от масивен къс италиански мрамор. Заседателна маса с черен нечуплив, негорим и устойчив на агресивни химикали плот, поставен върху крака от неръждаема стомана. Столове, тапицирани с телешка кожа и с вградени маслени амортисьори, кондиционер и вибромасажор, който обаче бе деактивиран след като веднъж заради коварен вирус внезапно обезчести седящите в столовете членове на Управителния съвет. Единствената глезотийка, която Oldfish си позволи, бе малко дървено кубче, грубо отрязано с трион, ухаещо на смола и много приятно като занимавка за ръцете.
Обедната петминутка на Управителния съвет продължаваше вече трети час. По програма освен текущите проблеми, трябваше да обсъдят бюджета на AntiVirus Scaner System, но от дума на дума се бяха отплеснали към социалната политика в Града.
— Според мен вниманието на Управителния съвет трябва да бъде насочено предимно към младите хора — каза Главният секретар и бе абсолютно искрен, защото имаше 16-годишна любовница.
Членовете на Управителния съвет закимаха одобрително с глави и също бяха абсолютно искрени, те си знаеха защо.
Чу се блеене и Oldfish хвърли поглед към 40-инчовия 1600x1200 High True Color (128 bit) плазмен дисплей върху бюрото. В няколко ленти в горната част на екрана течаха новини и индексите на основните световни борси, а в останалата част ходеше виртуална овца и лакомо ядеше иконите, които след това излизаха изпод опашката й и плавно се наместваха по местата си. В момента овцата стоеше, пулеше се към него и от муцуната й се подаваше балонче, в което пишеше „Шефът на водопроводчиците ще посети заседанието на Управителния съвет.“ Външно Oldfish запази спокойствие, но мислено с диви крясъци разтрошаваше монитора в бюрото. От опит знаеше, че такова посещение удължава заседанието поне с час, а той още не бе обядвал.
— Big Boss ще намине към нас — съобщи на колегите си.
Трийсет и две минути по-късно Главният водопроводчик влезе при тях и пое дотътрения от секретарката на Oldfish обикновен стол. Big Boss не харесваше тази зряла дама със сиви коси и очи, но й се усмихна мило. Тя бе просто секретарка на Шефа на Управителния съвет, но беше такава от 42 години, през ръцете й, а понякога и краката й, бяха минали 17 шефове и разумът повеляваше ако не можеш да я имаш за съюзник, то в никакъв случай да не ти е враг.
Водопроводчикът постави стола до стената встрани от Oldfish. Освен че презираше съвременните ергономични столове, той обичаше да повтаря: „Истинският мъж трябва винаги да усеща зад гърба си стена“.
Всички се извърнаха към него.
— Какво те води насам, Big Boss? — усмихна му се Oldfish.
— Тръбата. Трябва ни още една.
— Тази колко ще изкара? — обади се Главният секретар.
— Пет години. Най-много осем.
— За какво е паниката тогава?!
Водопроводчикът въздъхна тежко както само градските водопроводчици въздишат. Винаги се намира някой, който мисли, че цялото време е негово и годините се сменят единствено, защото той е решил така. Един водопроводчик обаче знае как бясно лети времето. Докато се почешеш и 5 години са минали, докато си кажеш „Я, кога минаха тия години?!“ и още 5 години ги няма, и там, където доскоро само е капало, бликва гнусен фонтан. И после кой ще бърше с парцала след баровците от Управителния съвет? Неговите хора.