Взе кутията с клечки за зъби и извади една напосоки. На дръжчицата й беше изобразен знакът „@“. Трябва да прати някому имейл? Да чака съобщение?
Пикселът запремята клечката между зъбите си, активира пак виртуалния си компютърен екран и започна да рови в прозореца на гардероба.
В метрото 1D4C00 пътува притиснат до някакъв ръбест намръщен тип. Вероятно бе дребен началник някъде, може би даже във видеопаметта, затова пикселът за всеки случай не му обръщаше внимание, а гледаше сновящите под тавана кондуктори и се опитваше да диша възможно най-дълбоко.
1D4C00 влезе във видеопаметта през рамката на детектора за оръжие, експлозиви, наркотици и повишена телесна температура в 8:55 часа. Мустакатият стоеше пред клетката си и очевидно го чакаше.
— Здрасти! — каза му той — Как си след снощи?
— Като след три двойни водки.
— Бяха четири — онзи го хвана за ръкава — Слушай, намислил съм довечера да те водя на мишо състезание.
— Не мога, имам среща.
— Ще изпуснеш — мустакът се огледа, — това е неофициално състезание, не всеки може да бъде там…
— Друг път, вече съм обещал. Приятна работа.
1D4C00 продължи по пътеката. Пиксел 1D463F стоеше в клетката си с гръб към пътеката и ровеше в чантичката си. Беше с делови тъмносин костюм и златист чорапогащник, който изглеждаше така гладък, че очите непрекъснато се плъзгаха нагоре-надолу по него и не бяха в състояние да изпълзят наникъде другаде. Пикселът спря.
— Здравей… — каза той и се загледа в тила й.
Тя сякаш трепна, но продължи да рови в чантичката си.
— Аз… Нека да поговорим…
— Не мога да говоря с теб — гласът й бе студен, сух и много корав.
— Защо?
— В интерес и на двама ни е да не разговаряме преди делото. За повече подробности потърси адвоката си.
1D463F започна да слага червило на устните си. От огледалцето го гледаше напрегнатото й око.
— Аз точно за това… Нужно ли беше… Мисля, че сбърках… Хайде да опитаме…
Тя прибра нещата си в чантичката, седна на бюрото и започна да пръска с пулверизатора бланката за доклада в 9 часа.
1D4C00 се зачуди какво да направи. Вариантите бяха няколко. Пикселът избра този с отиването в неговата клетка.
След работа успя доста грубо, но ефикасно да избегне срещата с досадника 1D45C3. Като го видя, че се задава по пътеката, бързо му обърна гръб и излезе през вратата откъм своята страна на видеопаметта. Не зави надясно към главен коридор Q174, а тръгна вляво, пъргаво кривна в страничен служебен коридор QJ, излезе в коридор P12, вървя десетина минути по него, след което по коридор X77 се върна при асансьорите до видеопаметта. Сигурно е имал вид на бежанец, защото на два пъти го проверяваха патрули на AntiVirus Realtime Auto-Protect System.
През рамката на детектора за оръжие, експлозиви, наркотици и повишена телесна температура на бар „RGB“ мина чак в 18:06 часа. Отиде до бара и се лепна зад гърба на доста пълен мъж със служебно яке на техник по поддръжката на захранването. Опита се да го разкара с метода на ненатрапчивото масивно присъствие, но техникът изобщо не усети подсъзнателните му атаки, в момента онзи май нямаше съзнание, да не говорим за подсъзнание, седеше на бара, лапаше препечени парченца пилешка кожа, пийваше глътки синтетична тъмна бира и се гледаше в огледалото отсреща.
Пикселът тръгна покрай бара да си търси друга жертва.
Видя мъж с вид на преподавател в академията „West Pointer“. Колкото по-интелигентен и образован — толкова по-податлив на безочливо неагресивно насилие. Обаче пък този беше доста пиян, ще трябва да го щипе, за да му въздейства.
По-нататък седеше депресирана госпожица, която достолепно пийваше някакъв псевдосметанов коктейл. Нея щеше да срази за минути, но му дожаля.
Продължи да върви покрай бара.
Изведнъж някакъв кльощав младеж със скъп костюм стана от столчето си и със зле прикрито залитане си тръгна. Пикселът притича и зае мястото му под носа на амортизирана семейна двойка. Обърна им категорично гръб и се огледа за бармана.
След секунди барман #19 беше пред него и забърсваше бара.
— Добър вечер, господине.
— Здрасти. Една голяма водка. Двойна. С повечко лед. Първо слагаш леда и отгоре сипваш водката.
— Знам как предпочитате питието си, господине — усмихна се барманът.
Наистина знаеше. Барманите обслужваха хиляди клиенти, но познаваха редовните и знаеха кой какво и как го предпочита. Пиксел 1D45C3 му беше обяснил, че сигурно използват записите от охранителните камери. Щом застанеш на бара, камерата отсреща сравнява лицето ти с архива и ако те открие, праща съответната информация на бармана, който те обслужва.