Oldfish лежеше по очи върху кушетката. Беше гол и мазен от масажното масло. Масажистката старателно обработваше задната част на лявото му бедро. Като приключеше там, щеше да се прехвърли на дясната подбедрица, след това на лявата и край на масажа.
Oldfish обичаше да го масажират. Първо, защото масажът е чудесен заместител на спорта и, второ, защото имаше нужда от него. Така, както имаше нужда от хубаво червено вино, за предпочитане от лозята в Южна Финландия и от ароматна цигара, ръчно свита от швейцарски тютюн.
Масаж, истинско вино, тютюн. От трите само масажът бе легален. Можеше ли председателят на Управителния съвет да си позволи да бъде на две-трети извън закона? Очевидно можеше.
Масажистката подхвана дясната му подбедрица и Oldfish щастливо въздъхна.
Въпреки общоприетото мнение, че най-добрите масажисти са азиатците, той бе наел европейка. Хареса му заради кестенявата коса, сините очи и бялата кожа, покрита с едва забележими лунички. Хареса я не сексуално, а някак патриотично. Когато европеецът е коктейл, в който преобладават африканската, балканската и азиатската кръв, жена, която не ходи на избелващи процедури за да е модерна е ценна като бяла лястовица.
Корените на масажистката най-вероятно бяха някъде в Германия. Или може би в Англия. Не, по-скоро Германия. Макар това да няма никакво значение сега, когато всички живеят в Града. С изключение на земеделците в Англия и в Северна Европа. Рейнджърите в Централноевропейските степи и в Южноевропейските пустини. И без руснаците, които предпочитат да бъдат асоцииран наблюдател в Съюза и да се обвиват в тайнственост сред дъждовните гори от двете страни на Урал.
Oldfish бе европеец. Както всички останали в Града, но и с още нещо — той знаеше историята. Навремето дядо му бе разказвал за топенето на полярните шапки, потъването на Холандия и Лондон, обръщането на Гълфстрийма, така че да носи живителен хлад откъм полюса, настъплението на пустинята и отстъплението на хората в Града. Има изписани милиарди страници за всичко това, но истинската история е в тези разкази. Един ден и той ще ги разказва на детето си, малко по малко, достоверно, сякаш е бил очевидец на всичко през тези стотици години — топенето на полярните шапки, потъването на Холандия и Лондон…
Един ден? Когато съпругата му намери малко свободно време в претрупания си график на делова жена…
Старателно прогони тази мисъл. Изстиска я от главата си като паста за зъби от празна тубичка…
Немкинката масажира лявата му подбедрица… Приятно е… Има и хубави работи в този живот… Масаж… Червено вино… Ароматна цигара…
— Готово, господине! — каза масажистката.
Тя го покри с чаршаф и си тръгна.
— Благодаря ти — каза й той и се загледа след нея.
Здрав гръб. Стегнат задник. Яки крака под късата бяла престилка. Сети се за своята любовница. Мургава, с бадемови очи, изящна като китайски порцелан. Мона Лиза, която прекарва всеки ден по два часа във фитнеса. А на масажистката й трябва само по-голям меч и е готова да се включи в битката на титаните. Дали да не й скочи някой път? Сигурно няма да се дърпа. Все пак той е Oldfish. Пък и все още хваща окото, въпреки някои досадни тлъстинки тук и там…
В стаята влезе иглотерапевтът.
— Добъл ден, господин! — каза радушно той.
Беше китаец. Когато става дума за иглотерапия, спорове няма. Китаец и край. Кажи му какво искаш и стискай зъби. Боли, дявол да го вземе! Беше му трета процедура и усети, че го е страх повече, отколкото миналия път.
— Как е, иска пуси-пуси?
— Да, адски ми се пуши.
— Няма пуси-пуси! Аз боцка с игли и ти не пуси-пуси!
Китаецът заби първата игла и Oldfish стисна зъби за да не изпъшка.
— Пуси-пуси, а? — каза китаецът и заби втората игла.
Oldfish успя да не изпъшка.
— Няма пуси-пуси! — каза китаецът и заби третата игла. — Пуси-пуси — не!
Oldfish издържа до края без да избяга. Крепеше го мисълта как довечера ще помоли жена си да не настоява за тази иглотерапия. Ще й купи нещо, гривна някаква и ще й обещае, че ще пуши по-малко. От няколко цигари на ден нищо няма да му стане.
Китаецът сигурно би продължил безкрайно, но по тялото му вече нямаше свободно място където да се забие игла.
— Стои милно и цака, моля!
Китаецът седна на стол в ъгъла и май заспа.
Чувстваше тялото си изтръпнало и сигурно затова не го болеше толкова. Опита се да се отпусне. Запрехвърля из главата си членовете на Управителния съвет.
Той.
Главният секретар. За него тепърва ще трябва да мисли.
Главният водопроводчик. Голям ръб. Прост като чук. И толкова ефикасен. Покрай ровенето из водопроводи, канали и вентилационни шахти непрекъснато се сблъсква с хакери, терористи, бойци от армията за това и армията за онова. Благодарение на неговото посредничество има относителен мир в Града. Не повече от две бомбени експлозии на ден. Много рядко са повече. Oldfish го вкара в Управителния съвет и превърна водопроводчика от обслужващ персонал, подчинен на Главният секретар в шеф. Сигурно помни това. А и Главният секретар открито го мрази, значи Big Boss надали би го подкрепил.