— Скри ме.
— Тогава трябваше да постъпя така. Сега трябва да те отпратя.
— Защити ме.
— Не мога. Ако останеш тук, ще пострадам аз. И останалите.
— Мислех, че и аз съм от „останалите“.
— Не си. Ти се отби тук пътем. Време е да продължиш.
Пикселът разбра, че няма мърдане. Страхът му изскочи като палячо от кутия.
— Нормално е да те е страх — каза хакерът. — На покрива на Кулата също те беше страх, но скочи. Защото знаеше, че трябва да стане това, което трябва да стане.
— Тогава скочих, понеже нямах избор.
— А сега имаш ли? — дядо Матей наля по чашите — Да пийнем на изпроводяк.
Чукнаха се, отпиха и замезиха с бяло саламурено сирене.
Тази сутрин харддискът на локалния сървър в бараката на дядо Матей виеше особено гадно.
— Ще вали — каза хакерът и седна на един стол за да смени обичайните си изтъркани до почти безцветно състояние кожени обувки с яркожълти ботуши за работа в агресивна химическа среда. — Вземи си ботуши и плащ от гардероба, подарявам ти ги.
1D4C00 отвори заварения от ръждясали тенекии гардероб и извади гаднозеления плащ.
— Слагай ги, важно е — хакерът извади от гардероба друг плащ и старателно се наметна с него. — Преди векове киселинните дъждове са дупчели чорапогащниците на жените, после чадърите на минувачите, след това покривите на колите, а сега вече разяждат всичко, което не се е омотало в противохимическа защита от първо ниво.
Пикселът се облече.
Излязоха от бараката, прескачайки още сънения Ячко. Той бързо се измъкна от спалния си чувал и се протегна, потръпвайки от хлад.
— Не е нужно да идваш с нас.
— Няма начин, дядо Матей, навън е опасно.
— Тогава си вземи защитно облекло.
Ячко изтича към гардероба.
Дядо Матей бръкна под плаща си и извади плоска бутилка, пълна с кристалнопрозрачна течност.
— Мислех да ти я дам горе, но по-добре е да не стоим дълго под дъжда — каза той и му подаде бутилката — Вземи, това е ракия от мед.
Пикселът я завъртя из ръцете си.
— Преди векове наричали северния бряг на Острова Брега на голямата химия. На стотици километри покрай морето се простирали заводи, които преработвали суров петрол в бензин, каучук, сълзотворен газ, маргарин и чорапогащи. Сега пчелите летят 300 морски мили в двете посоки за да събират нектар от билки и цветенца, поникнали между релсите на заводските железопътни линии, по които тогава са минавали цистерни с нарисувани върху тях огромни колби. Влаковите композиции са вървели мазно и тихо и за да не бутнат някой зазяпал се работник, на една от осите на всеки вагон са слагали железен пръстен, който при движение подрънквал невинно и се получавал весел хор от звънчета, сякаш че преминава шейната на Дядо Коледа. От капките, процедили се през развалените кранове на цистерните, мравките отдолу получавали странни видения, дъждовните червеи започвали да се изживяват като питони, а метличината избуявала хищно. Пчелите могат да събират мед от много други места, но те неотклонно ходят чак на Брега на голямата химия, може би следват невидими силови линии по земната повърхност, които ги привличат неудържимо, а може би са мутирали до такава степен, че ако не приемат редовната си порция леки въглеводороди и бензол, ще загинат в страшни абстинентни мъки. Както и да е, ракията от меда им става страшна — като вкус и въздействие, затова я държа под ключ и я пием само в изключителни случаи. Не смея да я изследвам подробно, но от някои тестове, проведени върху доброволци, съдя, че от лигавицата на стомаха тази ракия прониква право в клетъчното ядро и на другия ден главоболът започва от глезените нагоре. По-добре дори не я помирисвай, но ако се депресираш или настинеш, удари един як гълток, разтрий си с нея гърдите, завий се хубаво и на другия ден ще си като нов.
Пикселът пъхна бутилката в задния джоб на панталона си.
— Благодаря ти, дядо Матей. Искам да ти благодаря и за гостоприемството.
— Моля те, винаги си добре дошъл, ако не влачиш със себе си прекалено много неприятности.
Иззад куп очукани червени ферарита се показа Шефа. Бързаше към тях.
— Тръгваш ли! — подвикна той.
— Тръгвам — каза 1D4C00.
Шефа спря при тях, разви мърлявия парцал, който държеше и извади голямо парче ръжен хляб. Подаде му го, изтривайки с парцала потното си чело.
— Взимай, на път без храна не се тръгва!
— Благодаря, Шефе.
От бараката излезе Ячко, освен ботуши и наметало, беше си сложил и противогаз.
— Това пък защо е?! — облещи се Шефа.
— Сигурното си е сигурно — подчерта дядо Матей.
— Ти горе ще ме караш да вадя мед, дядо Матей! — измуча през разговорната мембрана Ячко.
Тръгнаха.
Сега можеше да огледа по-подробно покрива.