На равни разстояния се извисяваха отдушниците на климатичната инсталация. Бяха от блестящ inox и създаваха впечатление, че са откраднати от друг покрив.
Крачеха по мърлява сива пластична материя. Тук-там имаше туфи остра трева, покарала в някакви цепнатини, тъмнозелени петна мъх лежаха откъм северната страна на отдушниците, имаше гълъбови пера и курешки. Едрите дъждовни капки правеха миниатюрни кратери в прахта.
Спряха.
— Тръгни в тази посока и се не бой — махна с ръка дядо Матей.
— Защо точно натам? — попита 1D4C00.
— Защото е все едно накъде ще тръгнеш, стига да не е към основите на Града — обясни търпеливо хакерът. — Чао, новобранец и лек път!
— И забрави, къде си бил! — измуча изпод противогаза Ячко.
Пикселът им се усмихна, обърна им гръб и тръгна.
След малко спря и се обърна. Хакерът бе опрял гръб в един отдушник, Ячко стоеше на раменете му и бъркаше през решетката, около главата му кръжаха облак пчели. 1D4C00 помаха с ръка, дядо Матей му кимна с глава да върви.
Продължи между отдушниците.
Дъждът тропаше по наметалото му. Въздухът миришеше на далечен озон, мокра прах и съвсем леко на още нещо, вероятно нередовен стомах. Предположи, че ветрецът идва откъм Брега на голямата химия. Усещаше в джоба на сакото си хляба, който му бе дал Шефа. И бутилката в задния си джоб. Движеше се добре, с лека, пружинираща крачка, можеше да върви така много дълго, но знаеше, че все някога ще трябва да спре. И тогава?
Пак спря и се обърна. Дядо Матей и Ячко не се виждаха никъде. Около него имаше само блестящи отдушници. А над него — пърпорене.
Погледна нагоре и видя приближаващия се черен дирижабъл. Видя надписа „AntiVirus Realtime Auto-Protect System“, усети вонята на сероводородния двигател.
— Стой на място и вдигни ръце! — прокънтя откъм небето тенекиен глас.
1D4C00 побягна.
— Съпротивата е безсмислена, бягството е обречено на неуспех! — разясниха му откъм дирижабъла. — Спри на място и вдигни ръце!
Бясно мислеше къде да се скрие. В отдушника, през който излязоха на покрива, хакерите бяха направили замаскирана вратичка. Отдушниците, край които тичаше бяха гладки като огледала и нямаше начин да се изкатери нагоре, за да се опита да проникне през решетката на някой от тях.
— Спри на място или ще открием огън!
Чувстваше се като въшка, сгащена в четка за коса.
Отгоре започнаха да стрелят. Чу се хилава пукотевица, неподходяща като звуков фон за толкова сериозно действие. По покрива около него затракаха куршуми, превръщащи се в червени петна. Напрегна всичките си сили, но усещаше как дирижабълът все така виси над темето му.
Уцелиха го зад дясната ключица, прониза го не толкова болка, колкото ужас, залитна напред, следващото попадение бе в средата на гърба му, до гръбнака, той падна и усети как следващият куршум удари бедрото му, а по-следващият счупи бутилката в задния му джоб.
„Жалко за ракията!“ мина през главата му и това бе последната му мисъл, преди светът да изчезне.
> 4.
Събуди го парчето „RAM and TSR“ на „Administrator’s Child“. Пиксел 1D4C00 отвори очи, разшири прозореца на Retro Music Television до цял екран и се загледа в клипа.
Изведнъж седна в леглото и деактивира виртуалния си компютърен екран. Огледа се.
Намираше се в голяма стая, цялата в бяло. Пипна стената до леглото — беше мека, явно бе покрита с нещо. На тавана имаше луминисцентна тръба в метална мрежичка. На стол в средата на стаята седеше скенер 1D4C00 и ядеше с клечки китайска храна от пластмасова кутия.
— Здравейте, пиксел 1D4C00! Надявам се, че сте възстановили силите си?
1D4C00 бръкна с пръст в ухото си и вместо омотания с изолирбанд прерязан оптичен кабел, напипа раковинката на персоналния комуникатор. Освен това беше със синя псевдопамучна пижама.
— Желаете ли пиле в сладко-кисел сос?
Скенерът бръкна в пластмасова торба, поставена на пода до стола му и извади кутия и клечки. Стана и отиде при леглото.
— След като специалните части ви спасиха на покрива, спахте малко повече от двайсет часа и сигурно сте прегладнели.
Носът му бе изпълнен с магнетичния аромат. Скенерът сигурно знаеше, че пилето в сладко-кисел сос му е една от любимите китайски манджи.
Пое кутията и я отвори. Като дух от бутилка изскочи облак невероятна пара и облъхна лицето му. Пикселът взе клечките и започна да се храни.
Скенерът се върна на стола, взе от пода кутията си и също заровичка вътре с клечките си.
Пилето бе крехко като пеперудено крило. Медът бе точно толкова, колкото повелява съвършенството. Лимоновите резенчета бяха тънки и полупрозрачни като китката на фея.
— Купих го от ресторантчето на Ченг 108 — каза скенерът с пълна уста. — Проверено място. Ченг 108 готви много по-добре от Ченг 107 и Ченг 109.