Ходехме по Саут Стрийт и Фрънт Стрийт, където има заложни къщи и магазини за живи пилета и гълъби за ядене. Един ден купихме чифт от тия гълъби. Цял ден обикаляхме магазините, докато ги купим. Занесохме ги при общината, където се събират страшно много гълъби. Отскубнахме по едно перо от всяко крило, пъхнахме перата в джобовете на ризите си и хвърлихме гълъбите при другите. Чакахме цял следобед, докато те си намерят място в ятото.
Показах на Пилето как, ако статуята на Уилям Пен2 на покрива на общината се погледне от определен ъгъл, изглежда, че отпреде му стърчи нещо огромно. А-а, голям смях падна на площада с гълъбите: зададеха ли се жени, ние започвахме да сочим към статуята и те вдигаха глави и виждаха стърчилото на Пен.
Един ден решихме да минем с велосипедите по големия мост и да отидем в Ню Джърси. Минахме отвъд и се завъртяхме из Камдън. Мислехме да се върнем още същия следобед, но не щеш ли, видяхме една табела със стрелка, сочеща към Атлантик сити.
Носехме цяла пачка пари — всичките двайсет и три долара, спечелени от продажбата на гълъби. Обикновено държахме тия пари в дупката, дето криехме въжената стълба, но този път ги бяхме взели със себе си.
Понесохме се по странични пътища към Атлантик сити. Понеже знаехме, че вършим нещо нередно, непрекъснато се озъртахме за полицаи. Искахме да намерим място за спане, преди да се е стъмнило.
Нея вечер спахме в една доматена градина. Беше студено, макар да беше лято. Излапахме по десетина домата с малко хляб и кока — бяхме си ги купили в Камдън. Като се събудихме сутринта, бяхме премръзнали. Мисля си: да се връщаме. Но Пилето настоява да отидем до океана, никога не бил го виждал. Неговите родители бяха по-бедни от моите и нямаха кола. Викам си: и без това ще ми вземат здравето, задето не съм се прибрал цяла нощ, какво повече от това? Дъртият Виторио ще ме напердаши още веднъж, но може ли да ме убие?
Същия следобед стигнахме до Атлантик сити. Като видя океана, Пилето просто пощръкля, толкова му хареса. Хареса му всичко: шумът на океана, мирисът му, чайките. Хукна по плажа покрай самата вода, размахал ръце като птица. Добре, че беше късен следобед, та нямаше много хора да го гледат.
После съвсем пощуря, продължи да тича, да хвърчи, да рипа във водата. Беше с дрехите. Първата вълна го плесна по задника и обратното течение го повлече навътре. Уплаших се да не се удави, но той изскочи мокър до кости, започна да се смее като луд и точно тогава над него се разби следващата вълна и го повали. Да беше нормален човек, щеше да го убие. А той се върти във водата, цапа, мята се срещу вълните. Няколко момичета взеха да го гледат и да се смеят. Но на Пилето не му пука.
Като излезе, тръшна се на пясъка и почна да се въргаля. Въргаля се, въргаля се, докато се довъргаля пак до водата, и потъна в нея, заливан от вълните. Остави се прибоят да го подмята като греда или като труп. Най-накрая се наложи да го измъкна насила. Захладяваше, ще вземе да изстине с тия мокри дрехи.
А Пилето пет пари не дава. Бутаме велосипедите по дъсчената пътека до Стийл Ппър. Там си прекарваме чудесно, купуваме колкото си щем сандвичи с кренвирши и обикаляме всички колоездачни алеи. После купуваме за вечеря голяма кутия с дъвчащи бонбони и се връщаме на плажа, където избираме едно безлюдно място. То е закътано, пясъкът е топъл и ние се зариваме в него.
Тогава казвам на Пилето как майка му е отровила сиваците. Решаваме да не се връщаме в къщи и да не им обаждаме къде сме. Пада им се, нали старата все се оплаква, че съм ядял много; где й спестя Необходимостта да ме храни. А и до гуша ми е дошло старият да ме бъхти. Пилето каза, че ако не се смята това, дето се метна от резервоара, плуването в океана може би най-много се доближава до летежа. И се зарече да се научи да плува.
Сигурно никой не се е учил да плува по този начин — както Пилето. За разлика от всички той не се мъчеше да се задържи на повърхността на водата. Гмуркаше се под вълните и както се изразяваше той, летеше във водата. Поеме въздух и изчезне; и тъкмо си помисля дали не се е удавил, изскочи някъде, където най-малко го очакваш, като морска костенурка. Именно тогава започна тия смахнати тренировки за по-дълго задържане на въздуха.
2
Уилям Пен (1644—1718) — знатен английски квакер комуто английската корона предоставила като частно владение в 1681 г. сегашния щат Пенсилвания, който носи неговото име. — Б.пр.