Те си отиват и аз се връщам в моя личен свят. Тялото ми все още ми служи за билет.
Хайде, доктори, дупчете го. Дупчете гд колкото си щете, та нали благодарение на него стигнах дотук, от Европа чак до Америка. Дупчете.
След първата операция усещам болка. Една седмица ме държат на системи, а после ме хранят с тръбичка. Чувствувам се като малко гълъбче, на което дават сдъвкана храна. Няма значение, светът се грижи за мен. След две седмици ми позволяват да сърбам тънка супица. Изобщо не мога да дъвча, дори и на здравата страна. Докторът ми обяснява, че за да се държи челюстта, са сложили някаква метална пластина и скоби. Първо трябвало да я изправят и едва тогава да се заемат с пластичната операция. „Имате, казва, лека малоклузия.“ Аз не зная какво е това и питам една от сестрите. Говоря й през зъби. Тя ми обяснява, че захапката ми не пасва много добре. Голяма работа. Докторът ми казва също, че ще резнат малко кожа от задника ми и ще я сложат на брадата. Какво съчетание само! Лицето ми и задника ми. По същото време разбирам, че няма да може да ми расте брада. Задникът ми е много космат. Дори по-космат от лицата на мъже с гъсти бради, но това нямало да помогне. Вземали много тънки пластове.
— Тъкмо ми направиха третата операция я ми съобщиха за теб, Пиле. Обясниха ми, че и в Кентъки и ме молиха да дойда да разговарям с теб. Дори твоята стара вещица два пъти идва у дома да ме моли. Аз не исках да дойда. Не исках да видя никой, който ме е знаел какво представлявах преди. Знам, че вече не съм същият и няма какво повече да се преструвам. Ние с тебе, Пиле, бяхме много близки, много се разбирахме. Но не можех да кажа това на старата ти; а тя току ревеше пред майка ми. Представяш ли си? Тя да реве, тя, която тровеше гълъбите ни и прибираше бейзболните топки! Е, видях, не видях, обещах й да дойда.
Дойдох тук, поразговорих се с дебелогъзия Уайс, после започнах да говоря на теб — как и какво сме правили, за гълъбите и всякакви такива глупости. А ти, ти си някаква шантава птица, само клечиш и зяпаш през прозореца и никакво внимание не ми обръщаш. Ето, и сега не ме слушаш. И двамата сме изкелефещени, Пиле, страхотно изкелефещени. Струва ми се, че много късно пораснахме.
Млъквам. Каква полза да говоря? Има ли изобщо полза от каквото и да било? И без това никой с никого не говори искрено, макар хората уж да са нормални. Всички само продават фасони и гледат да те минат.
Затварям очи, облакътявам се на коленете си и подпирам глава с ръце. Все още не бива да натискам много лявата страна. Мисля си: повече да не идвам при Пилето. И аз вече не издържам. А Уайс може да си въобрази нещо и, току-виж, ме заключил в някоя от тия килии.
Отварям очи и виждам Пилето да стои прав, облегнат на решетките. Ухилил се е до уши и ме гледа право в лицето. Очите му дори не шарят.
— Брей, да ти се не види, Ал, все същото лайно си.
— Господи! Това ти ли си, Пиле! Ти ли си?
Не мога да повярвам. Той се е облегнал на решетките и лицето му се подава между железата. Толкова е отслабнал, че ако се обърне настрани, ще може да мине между тях. Докато клечеше или пък седеше, не му личеше колко е отслабнал. А е станал и по-висок. Той винаги си е бил дребничък, а сега е дори по-висок от мен. Ставам и се приближавам до него.
— Това си ти, Пиле, разбира се. Добре ли си?
— Как да ти кажа, Ал, не съм добре, но че съм аз, аз съм.
Да той е, само ми изглежда различен.
— Ами тая птича история? Само не ми казвай, че през цялото време си се преструвал. Ако си слушал и си ми се присмивал, ще те удуша с голи ръце.
— Точно така, Ал. Преструвах се. Преструвах се на птичка; а сега се преструвам на себе си. Измислих го, докато ми говореше. Сега съм си аз, така поне мисля, Впрочем и това не е съвсем вярно, защото не зная кой съм аз, зная само, че не съм птица.
— По дяволите! Просто не мога да повярвам. Искам да кажеш, че си спомняш всичко; че вече не си луд?
— За последното не съм сигурен, Ал.
Ал е надебелял. Сега ще трябва да мине в тежка категория. Трябва да има най-малко сто и осемдесет паунда. С тези бинтове на главата прилича на героя от филма „Невидимият“. Очите му са същите — дълбоко разположени, страшни, но погледът е по-мек и някак тревожен. Имам чувството, че ако направя някакво бързо движеше, той ще отскочи.