— Значи тъй, Ал, ето ни пак заедно. Момчето птица среща момчето чудо. Не зная само как ще намерим изход от всичко това. Нима можем да се заблуждаваме и да мислим, че то има някакъв смисъл, някаква логика?
Пилето се засмива тихо и кляка пред решетката. Кляка нормално, както клечеше някога в гълъбарника или когато наблюдаваше гълъбите на улицата: на цяло ходило, с опрени на коленете ръце и обърнати нагоре длани. Докато ме слуша, килва глава на една страна. У него все още има нещо птиче.
Наблюдавам Ал. Очевидно му е много трудно да реши как да разговаря с мен — дали като с болен, като с луд в лудница или като със своя стар приятел Пилето.
— Какво ще правим сега, Пиле? Аз съм в безизходица. Не мога да стана друг, а и не мога да се заблуждавам както някога. Свършено е с мен, знам си. Няма го вече някогашният Ал.
— Не, не знаеш, Ал, само си мислиш, че знаеш. Защото така е по-лесно — тихо самоубийство без кръв и без смърт. Чуй какво ще ти кажа, Ал: луди са може би онези, които виждат нещата ясно, но намират начин да се помирят с всичко.
Пилето поема въздух бавно, мъчително. Говори бавно, не както някога, когато говореше с пет мили в минута.
— Слушай, Ал, ние с тебе бяхме много хубаво предприятие. Ти беше в състояние от най-незначителната случка да направиш истинско приключение — като героите от комиксите. Момчето птица и момчето чудо — за тях животът беше игра. Справяхме се с всичко като филмови герои. Нищо не можеше да ни засегне. Това е много особено качество, нали знаеш. Толкова добре играехме, че не беше нужно да си измисляме игри. Само че ние се оказахме дивечът.
— Чудесно. И сега сме простреляни.
— Не, положението не е толкова лошо, Ал. Все още съществуваме. Аз зная, че не съм в състояние да летя, дори вече нямам такова желание. Ти си даваш сметка, че не можеш да гълташ гвоздеи и да изплюваш камъчета. Но какво от това? Все още можем да съберем нещата и да ги сглобим така, че всичко да се оправи.
— Какво означава това, Пиле? Ти да клечиш в клетката и хората да те хранят, а аз да се върна при щангите и да се изпотрепвам, само и само да мога да прикова за три секунди нечии рамене върху тепиха. Това ли искаш? Не, не го виждам.
— Слушай, Ал, ако трябва да разтълкувам собствената си мисъл тя, струва ми се, означава, че ние сме луди. Луди сме, понеже не можем да приемем, че нещата възникват без всякаква причина и нямат никакво значение. Не можем да гледаме на живота просто като на писта с препятствия, които трябва да се преодолеят някак. Струва ми се, че нормалните, онези, които уж не са луди, точно това правят — гледат да минат някак препятствията. И така си живеят ден след ден, защото винаги идва нов ден, но когато дните им се свършат, те затварят очи и наричат себе си мъртви.
Ал ме гледа право в очите. Той все още не е уверен дали говоря смислено. Според мен точно това правя, но знам ли, напоследък често пъти се лъжа. Не мога да сдържа усмивката си.
Остави ги тия, Пиле. Нека ти кажа първо нещо друго. Никак няма да ти е лесно да се измъкнеш оттук. Твоят психиатър, дебелогъзият Уайс, е решил да те използува — а друг такъв случай едва ли ще му се падне някога в живота. Затова няма да допусне да излезеш оттук.
— О, той не е лош човек, Ал. Та нали той те доведе тук заради мен и ето че аз се оправих. Не можеш да отречеш, че е постъпил правилно. Аз вече не съм канарче и реша ли да изляза оттук, ще изляза. Само че още не съм готов за това. Нужно ми е още малко време, за да премисля нещата, да видя как ще уредя живота си така, че той да не е мъчение за мен и да живея истински.
— Ти май не ме разбра, Пиле. Тук ти си нещо като затворник. Не можеш да си излезеш току-тъй.
— Това не ме тревожи, Ал, ще изляза. Това не е проблем.
— Добре де, добре. Тогава ще подбудим Уайс да ти издаде необходимите документи. Ще получиш пенсия и ще си живееш като цар, без някой да ти виси на врата. Какво ще кажеш?
— Това не е достатъчно, Ал. То е все едно да бягаш с препятствия, да се измъкнеш някак, за което вече говорих. А ние можем да постигнем нещо по-добро.
— Нищо не разбираш ти, Пиле. Аз пък ти казвам, че това тука е истински затвор. Първо имаш тия две врати; да речем, че се справим с тях. После идва вратата на отделението. Там може да ни помогне Реналди. Но цялото място е оградено с много висок зид и на всеки изход стои пазач. Ако си мислиш, че можеш да прелетиш над този зид, значи, още не си добре.